— Ти си в сънищата ми, — промърмори той. — Всеки ден си в мислите ми. Ароматът ти, гласът ти, очите ти… тези устни.
Той премести ръката си и докосна долната й устна с палеца си.
Лейла затвори очи и се отдаде на докосването, знаейки, че това е всичко, което някога ще получи от него. Бяха на противникови страни във войната и макар че не знаеше особеностите, беше чула достатъчно в имението, за да знае, че той е прав.
Не можеше да върне назад каквото бе сторено.
И това означаваше, че ще го убият.
— Не мога да повярвам, че ми позволяваш да те докосвам, — гласът му стана дрезгав. — Ще помня това завинаги.
В очите й запариха сълзи. Скъпа Скрайб Върджин, цял живот беше чакала момент като този…
— Не плачи, — палецът му погали бузите й. — Красива и достойна жена не бива да плаче.
Ако някой й беше казал, че човек, груб като него, беше способен на такова състрадание, не би му повярвала. Но той беше такъв. С нея беше.
— Трябва да тръгвам, — каза внезапно той.
Инстинктът й беше да го помоли да внимава,… но това означаваше, че желае добро на този, който иска да свали Рот от трона.
— Прекрасна Избранице, знай това. Ако някога имаш нужда от мен, аз ще съм до теб.
Той извади нещо от джоба си — телефон. Постави го пред погледа й, екранът светна при докосването на бутон.
— Можеш ли да разчетеш този номер?
Лейла примигна и насили очите си да се фокусират.
— Да. Мога.
— Мой е. Знаеш как да ме намериш. И ако съвестта ти настоява да издадеш тази информация на Братството, ще разбера.
Не можеше да разчете цифрите, осъзна тя — и не поради проблем със зрението.
Какъв ли живот беше водил, зачуди се тъжно тя.
— Всичко добро, моя красива Избранице, — каза той, докато я гледаше с поглед не просто на любим, а на хелрен.
И после изчезна без да каже дума повече, излезе от колата, събра оръжията си и се въоръжи наново… преди да се дематериализира в нощта.
Лейла веднага покри лице с ръцете си, раменете й се разтресоха, главата й натежа, чувствата преляха.
Хваната натясно между ума и душата си, беше разкъсана отвътре, макар че си оставаше цяла.
Глава 81
— Влез.
Докато Блей го казваше, вдигна поглед от „Конфедерация на кретените“* и с изненада откри, че Бет влиза в стаята му.
Един поглед към лицето на кралицата и седна изправено в креслото, като остави настрани книгата.
— Хей, какво не е наред?
— Виждал ли си Лейла?
— Не, но съм тук откакто се прибрах от родителите ми, — погледна към часовника. След полунощ. — Не е в стаята си?
Бет поклати глава, тъмната й коса блестеше, докато се плъзгаше около раменете й.
— С нея щяхме да се видим, но не мога да я намеря. Няма я в клиниката или в кухнята, и потърсих Куин в тренировъчния център, както и тук горе. Него също го няма.
Може би имаха романтична вечеря, като например да се хранят от една чиния с паста и да се срещнат за целувка по средата на шибана спагета.
— Опита ли на телефоните им? — попита той.
— На Куин е в стаята му. А Лейла не отговаря на нейния, ако е у нея.
Докато се изпраяваше на крака и започваше да се чувства леко дрогиран, си помисли да се успокои — това не беше национална спешност. Всъщност беше голяма къща с много стаи и в допълнение, те бяха зрели хора. На двама души би трябвало да им е позволено да излизат заедно и да не бъде прието като истерия.
Особено ако двамата очакваха малко…
Звукът на изключване на прахосмукачка някъде привлече вниманието му.
— Ела с мен, — каза на кралицата. — Дали има някой тук, който да знае? Той е надолу по коридора с Дайсън-а**.
Ама разбира се, Фриц вършеше работа в дневната на втория етаж и докато Блей влизаше, бе като зашлевен от спомена как с Куин го правят точно на килимчето до канапето.
Чудесно. Просто прекрасно.
— Фриц? — извика кралицата.
Догенът спря с движенията напред-назад и спря машината.
— О, здравейте, Ваше Височество. Господине.
Много поклони.
— Слушай, Фриц, — каза Блей — виждал ли си Лейла?