— Или на Дик Крайслер, — прекъсна го Рейдж. — А може да е Джи Ем на Хари — господи, започва да звучи мръснишки…
— По-добре се обличай, Рапунцел. — Ви погледна часовника си. — Нямаме много време.
— Много красив смокинг, — заяви Фюри, когато двамата със Зи отвориха широко вратата. — Имам абсолютно същия.
— Фриц запали свещите, — обади се Рив зад близнаците. — Ей, супер смокинг. Имам абсолютно същия.
— И аз, — съгласи се Фюри. — Приляга перфектно, нали?
— Особено на раменете. Том Форд е най-добрият…
Настъпи пълно безредие. Когато Куин взе смокинга, всички мъже започнаха да се пресягат един през друг, пляскаха го по ръцете, по задника, и за миг усети, че остава без дъх. После погледна към пръстена, който му даде Блей.
Да имаше семейство беше… наистина, невероятно чудо.
— Благодаря, — каза тихо той.
Всички замръзнаха, обърнаха се и приковаха погледите си в него; дори не помръдваха и врявата се успокои. Зи заговори пръв, а жълтите му очи заблестяха.
— Облечи си костюма. Ще те чакаме долу, любовнико.
Всички го потупаха по раменете, докато се изнизваха навън. И го оставиха сам със смокинга.
— Да го направим, — той заговори на дрехата.
Ризата му прилепна, ала копчетата не бяха обикновени. Бяха свързани като белезници и му отне цяла вечност да ги закопчае. После се изправи пред спортните панталони… и реши да се придържа към своя военен стил на обличане. Най-накрая, на леглото някой от братята бе оставил чифт лъскави обувки — както и чифт черни копринени чорапи, които бяха на крачка от това да изглеждат като шибан дамски чорапогащник.
Но поне този път щеше да го направи както трябва.
Когато най-накрая облече сакото, очакваше, че ще се почувства притиснат, но Фюри и Рейдж бяха прави — материалът прилегна на огромното му тяло като коприна. На път за банята взе черната копринена лента от закачалката и се изправи пред огледалото.
Човече, всъщност изглеждаше много секси.
Вдигна колосаната яка и уви папийонката около врата си, намествайки краищата ѝ няколко пъти, за да се увери, че са на правилното място. И после направи същото, което баща му и брат му правеха, без да подозират, че ги наблюдава — завърза перфектен възел на врата си. Може би щеше да му е по-лесно, ако бе свалил сакото. И ако ръцете му не трепереха зверски. Но все пак се справи.
Отстъпи и се огледа от двете страни. Завъртя се, за да се огледа в гръб. Наистина изглеждаше много яко. Бедата бе, че не приличаше на себе си. Изобщо. А това представляваше проблем за него. Напоследък да бъде себе си се бе превърнало в най-важното нещо за него.
От „липсата” на внимание косата му сега бе слепната и пригладена, и по навик той посегна към продукта, който използваха двамата с Блей, изстиска в шепите си и прекара длани през кичурите, за да ги разроши. Получи се добре — вече не се чувстваше като предмет. Но имаше още нещо, което не беше както трябва…
Докато се опитваше да разбере какво, си спомни как се развиха нещата: когато двамата с Блей проведоха сериозния разговор в Желязната маска, той остана учуден колко му олекна, и как товара, който не осъзнаваше, че носи, падна от раменете му. Беше много странно… хващаше се как въздиша дълбоко от време на време, гърдите му бавно се издигаха и после слизаха на мястото си с лекота. Донякъде продължаваше да очаква, че ще се събуди и ще открие, че всичко е било само сън. Но всяка вечер се озоваваше с ръце, обвити около Блей, усещайки в носа си аромата му, а горещото му тяло лежеше до неговото.
Обичам те. Ти си перфектен такъв, какъвто си. Винаги.
Когато гласа на Блей прозвуча в главата му, той затвори очи и се олюля…
Внезапно клепачите му се отвориха и той погледна шкафа под мивката. Да, помисли си той. Точно това му бе необходимо.
Няколко минути по-късно той излезе от спалнята им и вече се чувстваше както трябва, облечен в смокинга и т. н. Когато стигна до върха на голямото стълбище, свещите, наредени от двете страни на стъпалата, светеха и блещукаха. Долу във фоайето имаше още: около камините, на пода, дори бяха монтирани свещници на арките, водещи към другите стаи.
— Изглеждаш добре, синко.
Куин се обърна и погледна през рамо.
— Хей, господарю.