Устните им се сключиха в лека целувка, след което Блей се обърна и закрачи към фоайето, изчезвайки по стълбите, за да се преоблече.
Сакстън го гледаше как си тръгва. Дори направи няколко крачки напред, за да види как кубинките, както ги наричаха братята, изкачваха огромното стълбище стъпка по стъпка.
Част от него му крещеше да последва мъжа в спалнята им, и да му помогне със свалянето на дрехите. Като оставим емоциите настрана, физическото привличане между тях винаги е било силно, а точно сега му се искаше да се възползва от това.
Само че вече дори и това не можеше да оправи нещата.
Отиде до бара, наля си шери и отпи, сядайки пред огнището. Фриц бе сложил дърва наскоро, така че пламъците бяха ярки и живи.
Това щеше да боли, помисли си Сакстън. Но нямаше да го пречупи.
Рано или късно щеше да го преодолее. Да оздравее. Да продължи напред.
Сърца се разбивани през цялото време…
Нямаше ли една песен за това?
Въпросът беше кога да говори за това с Блейлок.
--------------
* Марков химикал.
** Ликьорено вино с билки и подправки.
*** Производител на фини кристални изделия в Бакъра, Франция.
Глава 9
Ритмичният звук от ски за бягане, плъзгащи се по снега, се повтаряше на всеки няколко секунди.
Северната буря бе затихнала по изгрев и проблясъците на изгряващото слънце, показващо се изпод последните останали облаци, минаваха през гората, осветявайки искрящата земя.
Според Сола Морт златните лъчи приличаха на остриета.
Отпред мишената ѝ се показа като яйце на Фаберже, поставено на щанд. Къщата на реката Хъдсън беше архитектурен експонат, структура от деликатно изглеждащи греди, които поддържаха безброй стъклени панели. От всички страни се виждаха отражението на водата и изгряващото слънце, сякаш цялата къща беше направена от замразени картини, уловени от истински творец.
Никoй не може да ми плати достатъчно пари, че да живея там, помисли си Сола.
А може би всичко беше бронирано? Но кой имаше толкова пари.
Според отдела на публичните регистри на Колдуел, земята беше закупена от Винсънт ДиПиетро преди две години и беше развита с помощта на компанията му за недвижими имоти. Не беше пестил от конструкцията — поне според данъците, надвишаващи осем милиона долара. Веднага след като строежът приключил, имотът бил прехвърлен, но не на човек, а на доверителен фонд на компания за недвижими имоти — и имаше само един адвокат в Лондон, посочен като попечител.
Все пак тя знаеше кой живееше там.
Той беше причината да дойде.
Той беше и причината да е въоръжена до зъби. Сола имаше доста оръжия на лесно достъпни места: нож в калъфа на кръста си, пистолет на десния хълбок, сгъваем нож, скрит в яката на бялото ѝ камуфлажно яке.
Мъже като мишената ѝ не обичаха да бъдат шпионирани — макар и да бе отишла само за да събере информация, а не да го убива, беше абсолютно сигурна, че ако я хванат, нещата щяха да загрубеят. Бързо.
Едва помръдвайки, извади бинокъла от вътрешния си джоб, като се ослушваше внимателно. Не се чуваха приближаващи стъпки зад или около нея, а отпред имаше ясен изглед към задната част на къщата.
По принцип, когато я наемеха за подобни задачи, тя действаше през нощта. Не и с тази мишена.
Пласьорите и наркотрафикантите работеха от девет до пет — от девет вечерта до пет сутринта. Спяха и се чукаха през деня, така че това беше времето да проучиш къщите им, да научиш навиците им, да разбереш с кого работят и как се предпазват.
Приближавайки къщата на фокус, вече беше изпълнила задачата си. Вратите на гаража. Задната врата. Малки прозорци, които предполагаше, че водеха към кухнята. И, естествено, огромните френски прозорци, спускащи се от тавана до пода, които покриваха цялото задно крило и ъгъла до брега на реката.
Три етажа.
Вътре не се виждаше никoй.
Човече, това беше много стъкло. И в зависимост от ъгъла на светлината, можеше да види интериора на някои от стаите, особено огромното отворено пространство, което заемаше поне половината от първия етаж. Мебелите бяха уникални и модерни, сякаш собственикът не допускаше вътре никакви случайно мотаещи се наоколо хора.