Рот вдиша продължително и бавно през носа си, и не усети мириса на нещо забранено и нередно: нямаше доказателство, което да предположи, че намеренията на мъжа бяха лицемерни или че не искаше да свърши работата.
И имаше право.
— Оценявам проницателността ти, — каза Рот. — Но няма да се кланям на миналото. Отказвам да го направя. И ако имах съмнения за въпросния мъж, нямаше да правя това.
— Какво мислят останалите братя?
— Това не те засяга, — всъщност още не беше споделил идеята с тях. Все пак защо да причинява тревоги, ако нямаше възможност да се продължи натам. Тор и Бет бяха единствените, които знаеха точно колко далеч бе готов да стигне с това. — Колко време ще ти отнеме, за да го легализираш?
— Мога да оправя всичко до утре сутринта — най-късно до вечерта.
— Направи го, — Рот сви юмрук и го стовари върху ръчната облегалка на трона. — Направи го веднага.
— Както желаете, господарю.
Чу се шумолене на дрехи, сякаш от движението на мъжа при поклон и после още стъпки, преди едното крило на двойната врата да се отвори и затвори.
Рот зяпна в нищото, което му предоставяше слепотата.
Наистина бяха опасни времена. И честно казано, нещото, което бе умно и трябваше да направи, бе да приеме повече Братя, а не да измисля причини да не го прави — макар че контрааргументът на това беше, че ако тези три момчета имаха желание да се бият редом с тях, без да бъдат въведени официално, защо да си прави труд?
Но майната му на това. Беше старомодно да искаш да почетеш някого, който си бе заложил живота, за да може твоят да продължи.
Истинският проблем беше, дори настрана от законите,… какво биха помислили другите?
Това беше по-вероятната пречка от каквито и да било други законни бъркотии.
Докато се стъмваше няколко часа по-късно, Куин лежеше гол насред оплетените чаршафи, нито тялото му, нито умът му си почиваха, въпреки че спеше.
В съня му отново беше на пътя, отиваше си от къщата на семейството му. През едното му рамо беше преметнат сакът, в колана му беше затъкната декларацията, че напуска, а портфейлът му беше на единадесет долара от абсолютно изпразване.
Всичко беше кристално ясно — нищо не беше изменено от паметта му: от влажната лятна нощ до звука от кубинките му Ню Рокс по камъчетата на банкета… и до факта, че напълно осъзнаваше, че в бъдещето му няма нищо.
Нямаше къде да отиде. Нямаше дом, в който да се върне.
Никакви перспективи. Дори нямаше вече и минало.
Когато колата отби зад него, знаеше, че са Джон и Блей…
Само че не. Не бяха приятелите му. Беше смъртта под формата на четирима мъже с черни роби, които се спуснаха от четирите врати и го обградиха.
Пазителите на честта. Изпратени от баща му, за да го пребият, задето бе обезчестил семейното име.
Каква ирония. Някой би стигнал до заключението, да намушкаш социопат, който се е опитал да изнасили твой приятел, ще е добро дело. Но не и когато нападателят беше собственият ти перфектен братовчед.
Като на забавен каданс, Куин зае бойна поза, готов да посрещне атаката. Нямаше очи, които да погледне директно, нито лица, които да забележи, а и нямаше причина за това: робите, които скриваха самоличностите им, бяха предназначени да накарат провинилия се да се чувства така, сякаш цялото общество не одобрява неговите действия.
Наобикаляха, наобикаляха, стесняваха кръга… накрая щяха да го повалят, но щеше да ги нарани, докато се опитват.
И така и направи.
Но също така се оказа прав: след борба, която му се стори, че траеше часове, накрая се оказа по гръб и именно тогава започна същинският побой. Проснат на асфалта, той покри главата си и ценния си пакет колкото можеше по-добре, ударите валяха отгоре му, черни роби шумоляха като криле на гарвани, докато го налагаха отново и отново.
След известно време не чувстваше болка.
Щеше да умре тук, насред пътя…
— Спрете! Не трябва да го убиваме!
Гласът на брат му сякаш разсече всичко, разнесе се по начин, по който ударите вече не…