Куин се събуди с вик, зарови лице в ръцете си, бедрата му се повдигнаха, за да предпази слабините си…
Но нямаше юмруци и ритници.
И не беше насред пътя.
С желанието за малко светлина той се огледа в спалнята, в която оставаше, откакто бе изритан от дома на семейството си. Изобщо не му пасваше, тапетите като от коприна и антиките бяха нещо, което майка му би избрала, и все пак в онзи момент, когато видя всички тези вехтории, които някой друг бе избрал, купил, окачил и оставил, се успокои.
Дори докато споменът още витаеше.
Боже, гласът на брат му.
Собственият му брат беше част от Пазителите на честта, изпратени за него. Все пак това беше доста ясно съобщение за глимерата относно сериозността на семейството му за тези неща — а и той беше обучен. Бяха го научили на бойни изкуства, макар че никога не му бе позволено да се бие, разбира се. По дяволите, даже едва му позволяваха да прави спаринги.
Прекалено ценен беше за рода. Ако му станеше нещо? Онзи, който трябваше да върви по стъпките на татенцето и накрая да стане лийдайър на Съвета, не можеше да бъде жертван.
Дори малък риск можеше да нанесе катастрофални щети на семейството.
А Куин от друга страна? Преди да се отрекат от него, беше подложен на пълната тренировъчна програма, може би с надеждата, че щеше да претърпи някоя смъртоносна травма на бойното поле и с цялата си благосклонност към всички да вземе да умре.
Стига! Не трябва да го убиваме!
Това беше последният път, когато бе чул гласа на брат си. Малко след като Куин беше изхвърлен от къщата, Обществото на лесърите бе нападнало внезапно и ги бе избило всички — бащата, майката, сестрата и Лукас.
Всички бяха мъртви. И въпреки че част от него ги мразеше за всичко, което му бяха причинили, не би пожелал такава смърт на никого от тях.
Куин разтри лицето си.
Време беше за душ. Само това знаеше.
Като стана на крака, той се протегна, докато гърбът му не изпука, и провери телефона си. Групово съобщение до всички гласеше, че ще има среща в кабинета на Рот, а един бърз поглед към часовника му каза, че закъсняваше.
Което не беше лошо. Като се забърза и влезе в банята, с облекчение се съсредоточи върху истинските неща, вместо върху скапаното минало.
Нямаше какво да направи за последното, освен да го проклина. А със сигурност знаеше, че го беше правил достатъчно за поне дванадесет цели живота.
Ставай, ставай, помисли си.
Време е за работа.
Глава 13
Горе-долу по същото време, по което Куин се оправяше в главната къща, Блей се събуди в стола, в който бе заспал, в подземния офис. Главоболието, което му служеше като аларма, не бе причинено от виното, а от факта, че беше пропуснал Последното Хранене. Но Боже, така му се искаше напиването да беше причината за ужасното пулсиране в черепа му.
Можеше да използва извинението, че в главата му е било абсолютна бъркотия, когато е слязъл тук долу.
Псувайки, махна краката си от бюрото и се изправи. Тялото му бе като вдървено, от всяка негова част усещаше болки, приведен под светлината.
Мамка му. Все още беше гол.
Но хайде де, сякаш елфите на благоприличието щяха да се промъкнат и да го облекат в съня му? Просто за да не си спомня за това, което бе сторил?
Като обу едни шорти, обу маратонките си и после се протегна за тениската — преди да си спомни за какво я ползваше преди.
Докато съзерцаваше намачканите извивки на дрехата и докосваше втвърдените места по тъканта, осъзна, че нямаше достатъчно смислено обяснение, което да промени факта, че беше изневерил на Сакстън. Физическият контакт с друг бе само част от мерилото на изневярата — и да, това бе най-голямата част. Ала това, което бе направил снощи, беше потъпкване на връзката, въпреки че оргазмът бе причинен от мозъка му, а не от ръката.
Изправи се на крака, беше като полужив, докато вървеше към вратата, и я отвори със скърцане. Ако наоколо имаше някого, със сигурност щеше да причака възможност, опрял гръб в стената, за да премине набързо през коридора: така не му се искаше да го хванат как излиза от празния офис, полуоблечен и приличащ на нищо. Предимството на това, че живееше в имението бе, че си заобиколен от хора, на които им пука за теб; недостатъкът бе, че всеки имаше очи и уши, и всеки се месеше в чуждите работи.