След като не чу нито гласове, нито стъпки, той изскочи в коридора и закрачи бързо, сякаш се връщаше от някаква важна работа и се отправяше към стаята си със също толкова важна цел.
Имаше чувството, че вече му се е разминало и точно тогава влезе в тунела. Разбира се, обикновено не ходеше без тениска, ала много от Братята и мъжете го правеха, когато се връщаха от фитнеса — нищо необичайно.
Наистина се чувстваше сякаш е спечелил джакпота, когато излезе под главното стълбище на имението и отново се озова в абсолютно празен коридор. Проблемът беше, че, чувайки звуците от потракващия китайски порцелан в дневната, сигурно бе по-късно, отколкото си мислеше. Очевидно бе пропуснал Първото Хранене — лошо за главата му, но поне имаше някакви протеинови блокчета в стаята си.
Късметът му сякаш свърши като се заизкачва по стълбите за втория етаж. Застанали пред затворените врати на кабинета на Рот, Куин и Джон бяха облечени за бой, оръжията им — в готовност, телата им бяха покрити в черна кожа.
Нямаше сила на света, която да го накара да погледне Куин. Да го вижда с периферията си бе достатъчно зле.
— Какво става? — попита Блей.
— Имаме среща, — изписа Джон. — Или поне би трябвало да имаме. Не получи ли съобщението?
По дяволите, нямаше никаква представа къде му беше телефонът. В стаята му? Дано.
— Ще си взема душ и се връщам веднага.
— Може да не бързаш. Братята са в изолация през последния половин час. Нямам никаква идея какво се случва.
До него Куин се поклащаше напред-назад в кубинките си, тежестта на тялото му се преместваше сякаш вървеше, макар че никъде не отиваше.
— Пет минути, — промърмори Блей. — Толкова ми трябва.
Надяваше се, че Братството ще отвори вратите дотогава — последното, което искаше, бе да му се наложи да чака дълго в близост до Куин.
Като псуваше, докато тръгна натам, Блей се затича надолу към стаята си. Обикновено не бързаше, за да се приготви, особено ако Сакс е в настроение, но този път щеше да бъде бързичко…
Отвори вратата и замръзна.
Какво…. по дяволите?
Сакове. На леглото. Толкова много, че не можеше да види половин сантиметър от огромното легло — и знаеше чии бяха. Бяха в тон с обувките Гучи, с бяло и тъмносиньо лого, както и с тъмносини и червени платнени каишки, защото според Сакстън традиционното кафяво с червено и зелено бе „прекалено очебийно“.
Блей тихо затвори вратата. Първата му мисъл беше „По дяволите, Сакстън знае. Някак беше разбрал какво се беше случило в залата за тренировки“.
Въпросният мъж излезе от банята, в ръцете си държеше шампоан, балсам и други мазила. Спря се стъписан.
— Здрасти, — рече Блей. — Ще си вземеш почивка?
След един напрегнат миг, Сакстън спокойно се приближи, остави нещата си в един от саковете и се обърна. Както винаги, красивата му руса коса бе отметната от челото му на плътни вълни. И беше облечен идеално, с друг спортен костюм от Туийд, който беше в тон с връхната му дреха, червена вратовръзка и червена кърпичка, които бяха точно допълнителното количество акцент върху цвета.
— Мисля, че знаеш какво ще кажа, — Сакстън се усмихна тъжно. — Защото далеч не си толкова глупав, колкото съм аз.
Блей отиде да седне на леглото, ала се наложи да измисли друго, защото нямаше къде да се настани. Накрая седна на креслото и с дискретно наклоняване на една страна, затъкна смачканата тениска под седалката. Да не се вижда. Поне това можеше да направи.
Боже, това наистина ли се случваше?
— Не искам да си тръгваш, — чу се Блей да казва сурово.
— Вярвам ти.
Блей погледна към всичките сакове.
— Защо сега?
Помисли си за тях двамата само преди ден, под чаршафите, как правеха секс. Бяха толкова близки — макар че ако трябваше да бъде брутално честен, може би всичко беше просто физическо привличане.
Направо да махнем „може би“.
— Заблуждавах се, — Сакстън поклати глава. — Мислех, че мога да продължа по този начин с теб, но не мога. Това ме убива.
Блей затвори очи.
— Знам, че дълго време бях на бойното…
— Не за това говоря.
Докато Куин изпълваше празнотата между тях, на Блей му се искаше да изкрещи. Но какво щеше да направи така — изглежда със Сакстън бяха достигнали до същия труден момент в точно същия тъжен миг.