Любовникът му погледна към багажа.
— Тъкмо приключих със задачата, която Рот ми даде. Моментът е подходящ да си взема почивка, да се изнеса и да потърся друга работа…
— Чакай, напускаш и краля? — намръщи се Блей. — Независимо как стоят нещата между нас, трябва да продължиш да работиш за него. Това е по-голямо от нашата връзка. — Сакстън сведе поглед.
— Предполагам за теб е доста по-лесно да го кажеш.
— Не е вярно, — отговори рязко Блей. — Боже, толкова… толкова съжалявам.
— Не си направил нищо лошо — трябва да знаеш, че не съм ти сърдит, нито обиден. Винаги си бил откровен и винаги съм знаел, че нещата ще завършат така. Просто не знаех кога… не знаех… докато не достигнахме края. И той е сега.
О, по дяволите.
Въпреки че знаеше, че Сакстън имаше право, Блей почувства някаква инстинктивна нужда да се бори за тях.
— Слушай, през последната седмица наистина бях много разсеян и съжалявам. Но нещата могат да се оправят, с теб пак ще се върнем към нормалните…
— Влюбен съм в теб.
Блей затвори шумно устата си.
— Така че виждаш — продължи Сакстън с дрезгав глас, — не става дума за това, че ти си се променил. Аз се промених… и се страхувам, че глупавите ми чувства създадоха доста голяма дистанция помежду ни.
Блей скочи на крака и с няколко крачки мина през мъхестия килим до другия мъж.
Когато стигна, беше толкова облекчен, че Сакстън не се възпротиви на прегръдката му. И докато държеше първия си истински любим до себе си, усещайки тази позната разлика във височините им и прекрасния му парфюм, част от него поиска да продължат да спорят за раздялата им, докато и двамата не решат да продължат да опитват.
Но не беше честно.
Като Сакстън, той също имаше смътното усещане, че нещата отиваха към своя край в един момент. И отново като него, той също беше изненадан, че този миг е сега.
Това обаче не променяше крайния резултат.
Сакстън се отдръпна.
— Никога не съм мислел, че ще се намесят чувства.
— Много съжалявам… толкова съжалявам… — по дяволите, всичко това излизаше от неговите устни. — Бих дал всичко, за да съм различен. Ще ми се да можех… да бъда различен.
— Знам, — Сакстън се протегна и го помилва по лицето. — Прощавам ти… трябва и ти да си простиш.
Както и да е, не беше сигурен, че можеше да го направи — особено когато точно в този момент и по дяволите, както обикновено, емоционално обвързване, което не желаеше и не можеше да промени, все пак му отнемаше нещо, което искаше.
Куин беше като шибано проклятие за него, наистина беше.
На около петнадесет мили южно от планинското имение на Братството, Асеил се събуди на кръглото си легло в най-голямата спалня в имението си на Хъдсън. Над него, в огледалните панели на тавана, голото му тяло блестеше под меката светлина на лампите, поставени в основата на матрака. Осмоъгълната стая беше тъмна навътре, капаците на прозорците все още бяха спуснати, падналата нощ оставаше скрита.
Докато вземаше решението за количеството стъкло в къщата, знаеше, че толкова много вампири биха сметнали стаите за неприемливи. Повечето дори щяха да избегнат напълно имението.
Прекалено много риск за дневните часове.
Асеил обаче не робуваше на условия и опасностите, които се състояха в живот в сграда с толкова достъп на светлина, бяха нещо, с което той се справяше, а не нещо, което му връзваше ръцете.
Като стана, той отиде до бюрото, въведе паролата на компютъра си и влезе в охранителната система, която наблюдаваше не само къщата, но и площта около нея. През по-ранните часове алармите няколко пъти се бяха включили, известия не за предстояща атака, но за някаква активност се бяха появили в програмата.
Всъщност му липсваше енергията да бъде прекалено притеснен, неприветлив знак, че имаше нужда да се нахрани…
Асеил се намръщи, докато преглеждаше съобщенията.
И това ако не беше поучително.
И разбира се, точно поради тази причина беше инсталирал всичките проверки и балансиращи програми.
На образа от задните камери видя как облечена в камуфлажен костюм фигура премина на ски през гората, приближи имението му откъм северната страна. Който и да беше това, остана скрит там, сред боровете през повечето време, проучи територията от различни точки за приблизително деветнадесет минути… преди да обходи западната граница на дърветата и да прекоси собствеността на съседите, и да навлезе надолу по заледеното. След около двеста ярда мъжът спря, отново извади бинокъла си и се втренчи в дома на Асеил. После обиколи островчето, което се беше образувало в реката, отново влезе в гората и изчезна.