Като се приведе по-близо до екрана, Асеил повтори видеото, увеличи, за да различи лицето, ако беше възможно… и не беше. Главата бе покрита с маска, с прорези само за очите, носа и устата. Заедно с анорака и дебелите панталони за ски, човекът беше покрит абсолютно изцяло.
Асеил се облегна назад, усмихна се на себе си, острите му зъби се показаха в резултат на усещането за заплаха над територията му.
Имаше само две групи, които вероятно проявяваха интерес към неговия бизнес, и съдейки по разузнаването през деня, беше очевидно, че любопитството не беше проявено от Братството: Рот никога не би използвал хора за нещо, различно от източник на храна, и нито един вампир не би могъл да устои на количеството слънчева светлина без да се превърне в жива факла.
Което автоматично означаваше, че остава човешкият свят — и имаше само един човек, който имаше интереса и възможностите да опита да проследи него и местоположението му.
— Влез, — каза, точно преди на вратата да се почука.
Двамата мъже влязоха, но той дори не си направи труда да извърне поглед от компютъра.
— Как спахте?
Отговори му познат дебел глас.
— Като заклани.
— Колко хубаво за вас. Умората след пътуване е доста кофти или поне така съм чувал. Имали сме посетител тази сутрин, между другото.
Асеил се наклони леко встрани, за да могат двамата му другари да видят видеото.
Беше странно да има хора, с които да живее, но щеше да се наложи да свикне с присъствието им. Когато бе дошъл в Новия Свят, вечно беше правил нещата сам и имаше намерение да ги остави така поради безброй причини. Успехът обаче в избраната от него област означаваше да си намери подкрепление — и единствените хора, на които можеше да има поне частично доверие, бяха семейството.
А те двамата му предлагаха уникални изгоди.
Двамата му братовчеди бяха рядкост за вампирския вид: двойка еднояйчни близнаци. Облечени напълно, имаше един-единствен начин да ги различиш и той беше бенката зад висулката на ухото на единия; като изключим това, от гласовете и тъмните им, подозрителни очи чак до здравите им мускулести тела можеше да се каже, че бяха като отражение на огледало един за друг.
— Излизам, — обяви Асеил. — Ако посетителят ни се върне отново, ще бъдете гостоприемни, нали?
Ерик, по-големият с няколко минути, огледа наоколо, лицето му бе осветено от светлините в основата на леглото. Такова зло в комбинацията от красиви черти… можеше почти да ти стане тъжно за натрапника.
— С най-голямо удоволствие, уверявам те.
— Оставете го жив.
— Но разбира се.
— Това е тънка граница, която двамата на моменти сте подминавали.
— Довери ми се.
— Не за вас се тревожа, — Асеил погледна и към другия близнак. — Разбирате ли ме?
Близнакът на Ерик остана мълчалив, макар че все пак кимна веднъж.
Тази вбесяваща го реакция беше точната причина Асеил да предпочита да запази живота си простичък като преди. Но беше невъзможно да бъде на повече от едно място по едно и също време… и това нарушаване на личното му пространство беше доказателство, че не можеше да прави всичко сам.
— Знаете как да ме намерите, — каза им преди да им каже да си тръгват от стаята му.
Двадесет минути по-късно излезе от къщата изкъпан, облечен и седнал зад волана на бронирания Рендж Роувър.
Центърът на Колдуел през нощта беше прекрасен отдалеч, особено като идваше по свързващия мост. Градската киша се видя чак когато вече навлезе в пътната мрежа на града: алеите с мръсните снежни преспи и калните кофи за боклук, както и с уволнените полупремръзнали бездомници, разказваха истинската история на града.
Работното му място, както си беше.
Когато стигна Арт галерия „Бенлуис“, паркира отзад на едното от двете места, които бяха паралелно на сградата. Като излезе от автомобила, студеният вятър се вмъкна в палтото му и се наложи да придържа двете му страни, докато пресичаше и приближаваше огромната врата.