Нямаше нужда да чука. Рикардо Бенлуис имаше достатъчно хора, които работеха за него и не всички бяха от типа арт-дилъри: човешки мъж с размерите на увеселителен парк му отвори и застана пред него.
— Очаква ли ви?
— Не.
Дисниленд кимна.
— Искате ли да почакате в галерията?
— Би било чудесно.
— Нещо за пиене?
— Не, благодаря.
Докато вървяха покрай офисите и залата за изложби, уважението, с което Асеил определено се съгласяваше, беше нещо ново — постигнато и от големите поръчки, които бе направил, и от пролятата кръв на безброй хора. Благодарение на него, убийствата сред аполитически настроените мъже на възраст от осемнадесет до двадесет и девет години с криминални досиета се бяха увеличили толкова, че бяха обект дори на националните новини.
Само си представи.
Докато говорителите и репортерите от новините се опитваха да разберат причините за трагедиите, той просто продължаваше да разраства бизнеса си по всички параграфи.
Човешките умове бяха ужасно податливи на внушение; дори не се изискваше особено усилие, за да накараш посредниците на наркодилърите да се упражняват със собствените си оръжия в слепоочията си и да дръпнат спусъците. По същия начин природата ненавиждаше вакуума, така че това се получаваше и при желанието за „химически добавки“.
Асеил притежаваше дрогата. Наркоманите имаха парите.
Икономическата система бе надживяла насилствената прегрупировка, дори нещо повече.
— Ще вляза, — каза мъжа, застанал пред скрита врата. — И ще го уведомя, че сте тук.
— Разбира се.
Останал сред собствените си изобретения, Асеил се заразхожда безцелно насред сградата с високия таван, скръстил ръце зад гърба си. От време на време се спираше, за да погледне „изкуството“, окачено по стените и преградите — и си спомняше защо хората трябваше да бъдат унищожени, за предпочитане бавно и мъчително.
Да използваш чинии за еднократна употреба, прилепени върху евтин картон и покрити с ръчно изписани цитати от телевизионни реклами? Автопортрет, направен с паста за зъби? И еднакво обидна беше огромната плоча, закрепена до всичките тези бъркотии, определяща въпросните безсмислици като новата вълна на американския експресионизъм.
Какъв коментар за културата по толкова много начини.
— Вече е готов.
Асеил се усмихна на себе си и се обърна.
— Колко любезно.
Докато влизаше през тайната врата и се качваше на третия етаж, Асеил нямаше как да обвини придружителя си за това, че проявяваше подозрителност и настояваше за повече информация за най-големия им клиент. Все пак за отрицателно време продажбата на наркотици в града бе възродена, преразпределена и оглавена от напълно непознат.
Трябваше да уважават това нещо.
Но ровенето в тези работи щеше да приключи тук.
На върха на огромното стълбище стояха двама едри мъже пред една врата, сигурна и солидна, както и устойчивите стени. Както и охраната на първия етаж, те бързо задвижиха нещата и му кимнаха с уважение.
От далечната страна Бенлуис седеше на края на дълга тясна стая, която имаше прозорци само от едната страна и само три предмета: повдигнатото бюро, което не представляваше нищо повече от дебела дъска от тиково дърво с модернистична лампа и пепелник; столът, който имаше някакъв модерен произход, и втори стол отсреща за един-единствен посетител.
Самият мъж беше точно като заобикалящата го обстановка: спретнат, официален и подреден в мислите си. Всъщност доказваше, че колкото и незаконна да беше търговията с наркотици, управленските принципи и умения бяха неща, които правеха пътя към мястото на главен изпълнителен директор дълъг, ако искаш да направиш милиони от това, както и да ги запазиш.
— Асеил. Как си? — дребният мъж се изправи и протегна ръка. — Неочаквано удоволствие е да те видя.
Асеил се приближи, здрависа се с протегнатата ръка и не почака покана да седне.
— Какво мога да направя за теб? — попита Бенлуис, докато самият той отново се настаняваше в стола си.
Асеил извади една кубинска пура от вътрешния си джоб. Махна крайчето, приведе се и остави отрязаната част точно на бюрото.