Освен ако не се бе подхлъзнал и паднал върху Сакстън в банята.
Идеше му да си зашлеви шамар и докато оглеждаше снежния пейзаж, Джон, Рейдж и Зи се появиха до него. Координатите на мястото бяха намерени в телефоните на крадците на коли от миналата нощ, изоставеният имот беше на десет, петнадесет мили от мястото, където намери откраднатия си хамър.
— Какво, по дяволите, е това?
Когато някой от тях проговори, той хвърли поглед през рамо. Какво-по-дяволите, бе точното определение: зад тях се откриваше занемарена сграда, висока колкото църковна камбанария и приветлива като кошче за боклук.
— Хангар за самолети. — каза Зейдист, тръгвайки в тази посока. — Това трябва да е.
Куин го последва нащрек, в случай, че някой решеше да изникне от…
Изведнъж, от нищото се появи Блей, целият облечен в кожа и въоръжен до зъби, като всички останали. В отговор, Куин забави крачка, след което спря, най-вече защото не искаше да се пльосне по задник в снега като пълен идиот.
Господи, това беше един навъсен кучи син, помисли си той, когато Блей започна да върви напред. Проблеми в рая?
Въпреки, че погледите им не се засякоха, Куин почувства, че трябваше да каже нещо.
— Какво…
Не довърши частта със "става". За какво да си прави труда? Пичът го подмина, сякаш не съществуваше.
— Аз съм супер. — промърмори Куин, започвайки отново да крачи из снега. — Просто чудесно, мерси, че попита — о, имаш проблеми със Сакстън? Наистина ли? Ако искаш може да излезем на по питие и да поговорим за това? Да? Перфектно. И след вечеря може да ме ползваш като ментово бонбонче…
Прекъсна монолога си, когато внезапен повей на вятъра донесе гадна, сладка миризма, която го накара да сбърчи нос.
Всички извадиха оръжията си и се фокусираха върху хангара.
— Вървим срещу вятъра. — каза Рейдж тихо. — Така че там трябва да е голяма бъркотия.
Внимателно, под синьото сияние на отразената лунна светлина, петимата приближиха постройката, разпръсквайки се, претърсвайки околността за каквото и да е, което можеше да се движи.
Хангарът имаше два входа, единият бе достатъчно голям, че да побере нещо с огромен размах на крилете, а другият, който явно бе предназначен за хора, изглеждаше, сякаш бе направен за барбита, в сравнение с първия. И Рейдж беше прав — като се остави настрана посоката на вятъра, миризмата дразнеше носовете им, и не в добрия смисъл.
Човече, студът по принцип прикриваше вонята.
Комуникирайки си чрез сигнали с ръце, те се разделиха на две групи — той и Джон тръгнаха към двойните врати, които можеха да поберат и мамут, а Рейдж, Блей и Зи се насочиха към малкия вход.
Рейдж посегна към дръжката на вратата, докато останалите чакаха да видят какво ще стане. Ако вътре имаше футболен отбор от лесъри, имаше смисъл братът да влезе първи, защото той имаше оръжие, което никoй друг не притежаваше — звярът му обожаваше убийци, и то не в романтичния смисъл.
Като стана въпрос за ментови бонбончета…
Холивуд вдигна ръка над главата си. Три… две… едно…
Без да издава и звук, братът отвори вратата и се промуши вътре. След него Зи — и накрая Блей.
За секунда, чист ужас връхлетя Куин, когато мъжът скочи в непознатото пространство, въоръжен единствено с опиянението от две бири. Боже, само мисълта, че Блей можеше да умре тази вечер, право пред очите му, го караше да иска да прекрати цялата тази простотия за защитаването на расата и да превърне воинът в библиотекар. Или модел на ръце. Може би фризьор…
Острото изсвирване, което се чу след не повече от шейсет секунди беше като дар от Бога. Това бе сигналът на Зи, който им подсказа да се отдръпнат настрани от отварящите се врати и да влязат…
Окей. Леле.
Ето това се казваше нефтен разлив. А вонята беше непоносима.
Тримата, които бяха влезли първи, вече бяха извадили фенерчетата си, чиято слаба светлина пронизваше заобикалящата ги тъмнина, едвам осветявайки глухото пространство, което на пръв поглед изглеждаше като огромна повърхност от черен лед. Само че не беше черен лед и не беше замръзнало. Беше съсирена човешка кръв — и имаше поне около триста литра. Смесена с прекалено много от Омега.