— Здравей, скъпа, прибрах се, — изкрещя по холивудски и прекрачи прага.
Куин и Джон последваха протокола и останаха на верандата, докато Блей и Зи влязоха вътре и претърсиха. Горите наоколо бяха тихи, ала зоркия му поглед проследи стъпките, които след като бяха спрели пред хижата, се бяха отправили в северозападна посока. Имаше право, като предположи, че някой бе тук, и едновременно с тях бе решил да претърси имота. Човек? Лесър? Предположи, че е второто, като се има предвид бъркотията в хангара — а и имота бе доста отдалечен, следователно слабо охраняван. Освен това се налагаше първо да извикат фирма за почистване. Гласът на Блей се разнесе през отворената врата:
— Открих нещо.
Куин вложи всичко, на което бе научен, за да не обърне поглед към него и да спре с претърсването на околността — не че му пукаше особено какво бяха открили. През цялото търсене, постоянно следеше Блей и се мъчеше да разбере дали настроението му се е променило. По всичко личеше, че се е влошило. От хижата се чуха приглушени гласове и тримата се появиха.
— Открихме сейф, — Рейдж съобщи, откопча якето си и пъхна продълговатата метална кутия във вътрешния си джоб. — Ще го отворим по-късно. Момчета, нека да намерим собственика на тези ботуши.
Дематериализираха се на 50–60 крачки, разпръснаха се между дърветата, проследявайки тихо стъпките в снега.
Озоваха се пред лесъра след около половин миля. Самотният убиец маршируваше през покритата със сняг гора с крачка, която само трениран човек можеше да поддържа в разстояние на няколко стотин метра. Дрехите му бяха тъмни, носеше раница на гърба, и факта, че разчиташе само на зрението си доказваше, че е враг: никой човек не би могъл да се придвижва толкова бързо в мрака, без да си служи с фенер.
Рейдж направи няколко знака с ръце и ориентира групата в обърната триъгълна формация, която загради пътеката на лесъра. Продължиха да напредват заедно с него, проследиха го още на разстояние колкото дължината на футболно игрище, и едновременно затвориха формацията, заградиха убиеца и го блокираха, всеки насочил дуло от различна посока. Лесърът спря да се движи. Личеше, че е привлечен наскоро, тъмната му коса и маслинова кожа предполагаха, че е с мексикански или италиански корени, и успя да спечели няколко точки, като не показа ни следа от страх. Въпреки че изглежда бе ранен, той погледна спокойно през рамо, сякаш за да се увери, че наистина е попаднал в засада.
— Как я караш? — попита провлачено Рейдж.
Лесърът не си направи труда да отговори, и това им се стори странно, като се имаше предвид на какво ставаха свидетели в последно време. За разлика от останалите, този не изглеждаше като някой млад пънкар, който плямпа постоянно и размахва патлака си за щяло и нещяло. Спокоен, пресметлив, контролиран — точно от типа врагове, заради които подобряваш изпълнението на работата. Не че беше лошо. Обаче ръката му се шмугна в палтото.
— Не бъди глупав, човече, — извика Куин, готов да вкара куршум в копелето на секундата.
Лесърът не спря. „Добре, щом така е решил”. Натисна шибания спусък и повали копелето.
В мига, в който лесъра падна на снега, Блей замръзна на място с оръжие в ръка. Същото направиха и останалите. В последвалата тишина те не сваляха очи от застреляния лесър. Не забелязаха раздвижване. Наоколо наистина нямаше никого. Куин бе обезвредил съществото и очевидно то работеше само.
Странно, но дори и да не беше чул изстрела с лявото си ухо, Блей пак щеше да е сигурен, че е стрелял Куин — всеки друг би дал още един шанс на врага да премисли действията си. Рейдж подсвирна кратко и това бе сигна да се доближат. Петимата тръгнаха като глутница вълци към повалената плячка, с бързи и сигурни крачки през снега и с насочени оръжия. Убиецът оставаше неподвижен — но все още не беше мъртъв, защото за да умре, трябваше да пронижат гърдите му със стоманен кинжал. Въпреки че и това му състояние бе задоволително. На всички им се искаше да могат да ги разпитат. Или поне да са в състояние насилствено да проговорят…
По-късно, когато щеше да си припомня какво предстоеше да се случи, когато умът му щеше да се бунтува и да изгаря обсебен от фактите, когато щеше да се опитва да събере парчетата от пъзела и да пресъздаде ситуацията с надеждата да разгадае какво се бе променило в начина на действие, за да бъде сигурен, че никога, ама никога повече няма да се повтори… Блей щеше да си спомни за трепването. Лекото потрепване в ръката. Просто анатомичен импулс, който изглежда нямаше никаква връзка с каквато и да е съзнателна мисъл или воля. Нищо опасно. Без да извести какво щеше да се случи. Просто трепване.