— Донесете го тук, — изкрещя Куин, докато преценяше празното място отляво.
Рейдж се зае, мятайки Зейдист в самолета с цялата нежност на докер. Братът се стовари на смачкана купчина, ала поне псуваше — което означаваше, че е достатъчно на себе си, за да усеща болка. Куин дори не изчака да затворят вратата. Отпусна спирачката, натисна ръчката за ускорение и се помоли дано да не се забие в снега.
Половината от предното стъкло се строши пред него, куршума, причинил щетите, рикошира в кабината и благодарение на свистенето, дошло от седалката до него, Куин разбра, че се е забил в облегалката. По-добре там, отколкото в ръката му или в главата. Единствената добра новина бе, че самолетът изглеждаше готов да се махне оттам, и ръждясалия двигател се опитваше да завърти перката достатъчно, за да се издигнат към единствения безопасен път за бягство. Отвън пейзажа започна да се вижда на дълги размазани ивици и той си избра за „писта” пространството межди две редици дървета.
— Дръж се, — гласът му отекна над шумотевицата.
Вятърът духаше в кабината сякаш към нея бе насочен промишлен вентилатор точно на мястото на счупеното стъкло, ала той не смяташе да се издига твърде високо, така че нямаше да се налага херметизиране. Засега искаше само да се издигне над гората.
— Хайде, бебчо, можеш да се справи, хайде….
Започна да ускорява плавно и накара ръката си да се успокои — сега беше момента да довърши започнатото, но ако разбиеше проклетата машина, щеше тотално да прецака всички. Врявата се засили. Дървета се движеха все по-бързо и по-бързо. Неравностите се усещаха по-брутално, докато в един момент зъбите му не започнаха да тракат, и той вече беше убеден, че и двете крила ще се откъснат и ще паднат. Осъзнал, че няма време за губене, Куин издърпа назад с все сила кормилото назад и го стисна здраво, сякаш с това си движение искаше да накара самолета да остане цял. Нещо падна от тавана и отскочи назад към Зи. Карта? Документи на собственика? Кой ти знае.
Проклятие, дърветата в далечината се приближаваха все по-бързо. Куин дръпна още по-силно, макар че кормилото вече беше възможно най-назад, но за съжаление пистата им свършваше, а още бяха на земята. Нещо остърга корема на самолета, все едно храстите отдолу се опитваха да се хванат за стоманената обвивка. Сега дърветата бяха още по-близо.
Погледнал смъртта в очите, първата му мисъл бе, че никога няма да види дъщеря си. Поне не от тази страна на реалността. После си спомни, че така и не каза на Блей, че го обича. През всяка минута, и час, и нощ от живота си, след всички изказани думи, след цялото време, през което се познаваха, той винаги се отдръпваше. А сега вече бе твърде късно. Тъп задник. Наистина — тъп задник. Защото беше дяволски сигурен, че тази вечер щяха да му разпишат пътния лист.
Изправи се, така че студената струя го удари с пълна сила в лицето. Куин се втренчи във вихрушката, представяйки си боровете пред него, защото не можеше да ги види — очите му бяха пълни със сълзи заради вятъра. Отвори уста и изруга, а гласа му се сля с водовъртежа. По дяволите, нямаше да се предаде като някой женчо. Без криене, без патетичното „О, Господи, моля те, спасииииии ме”. Шибана работа. Щеше да посрещне смъртта с оголени зъби, готов, със сърце, забързало ритъма си не от страх, а заради купищата….
— Духай ми, Косачо на души!
Докато Куин се опитваше да се вдигне във въздуха, Блей бе насочил дулото към дърветата и стреляше без прекъсване, все едно имаше безкраен запас от патрони, което съвсем не беше така. Общо взето бяха прецакани. Той, Джон и Рейдж останаха без прикритие; нямаше как да разберат колко убийци се криеха в гората; и за бога, древния самолет остави след себе си такъв токсичен дим, докато се опитваше да се събуди и докато трополеше, сякаш бе на неделна разходка. О, да, и тоя скапан боклук съвсем не беше брониран, а и имаше гориво в резервоара. Куин и Зи нямаше да успеят. Просто щяха да се разбият в гората в края на полето, стига преди това да не се взривят. В момента, в който осъзна, че така или иначе ще последва експлозия, той се раздели на две. Физическото му тяло остана включено в отблъскването на атаката, ръцете му стърчаха право напред, показалеца му механично натискаше спусъка, очите и ушите му следяха проблясващите оръжия и движението на врага.