— О, миличка, всичко е наред. — Сестрата свали ръкавиците си, измъкна хартиена кърпичка от кутията, закачена на стената, и коленичи. Като хвана брадичката на Лейла в нежната си ръка, внимателно избърса сълзите, стичащи се по бузите ѝ. — Знам през какво преминавате. Аз също изгубих дете, — съчувствие се изписа на красивото лице на сестрата. — Сигурна ли сте, че не можем да се обадим на хелрена ви? — Лейла само поклати глава. — Е, кажете ми, ако си промените решението. Знам, че е трудно да го виждате разстроен и притеснен, но не мислите ли, че той ще иска да бъде с вас?
О, как щеше да каже на Куин? Той изглеждаше толкова сигурен, сякаш бе погледнал в бъдещето и се бе взрял в очите на детето им. Това щеше да е огромен шок.
— Ще ми кажат ли дали изобщо съм била бременна? — смутолеви Лейла. Сестрата се поколеба.
— Кръвните изследвания може да покажат, но зависи от това колко време сте била в това състояние.
Лейла отново се вгледа в ръцете си. Кокалчетата ѝ бяха побелели.
— Трябва да знам дали в момента губя дете или това е просто нормално кървене, което се получава, когато жените не зачеват. Важно е.
— Страхувам се, че не аз съм тази, която да ви каже.
— Но знаеш. Нали? — Лейла погледна нагоре към очите на жената. — Нали?
— Отново, не е моя работа, но… с толкова много кръв?
— Била съм бременна.
Сестрата вдигна ръце във въздуха, хапейки устна.
— Не казвайте на Хавърс, че съм го казала… но най-вероятно. И трябва да знаете, че няма нищо, което можете да направите, за да спрете процеса. Вината не е ваша и не сте направила нищо лошо. Просто понякога се случват такива неща. Лейла наведе глава.
— Благодаря ти, че беше откровена с мен. И… истината е, че и аз това мисля, че се случва.
— Жената си знае. Сега, хайде да се връщаме.
— Да, много благодаря.
Ала когато се изправи, едва успя да сложи бельото си на място. Когато стана ясно, че не можеше да координира ръцете си, сестрата пристъпи напред и ѝ помогна със завидна лекота, а тя не можеше да се чувства по-неудобно или по-ужасена. Да бъде толкова слаба и да зависи от някой друг за нещо толкова просто.
— Имате прекрасен акцент. — каза сестрата, когато се върнаха обратно в движението в коридора, отново придържайки се към стената. — Като от Древната страна, моята прабаба би го одобрила. Мрази как английският се е превърнал в доминантен език тук. Мисли, че е началото на края на расата.
Непринуденият разговор помогна, като даде на Лейла нещо, върху което да се концентрира, вместо да мисли за това колко време щеше да мине преди отново да ѝ се наложи да повтори това пътуване до банята… или за това как нещата се влошаваха с това помятане… или как щеше да се почувства, когато ѝ се наложеше да погледне Куин в очите и да му каже, че се е провалила…
Някак си успяха да стигнат обратно до стаята за прегледи.
— Не би трябвало да чакате още дълго. Обещавам.
— Благодаря ти.
Сестрата се спря на вратата и застина, сенки се появиха в дълбините на очите ѝ, сякаш отново преживяваше части от миналото си. В тишината, застанала помежду им, имаше момент на пълно разбиране между тях — и въпреки че бе необичайно да има нещо общо със земна жена, връзката я успокои. Беше се чувствала толкова самотна.
— Имаме хора, с които можете да говорите, — каза жената. — Понякога да поговориш с някого наистина помага.
— Благодаря.
— Използвайте бялата слушалка, ако ви трябва помощ или ако не се чувствате добре, става ли? Аз ще съм наблизо.
— Да, разбира се.
Когато вратата се затвори, зрението ѝ се замъгли от сълзи и въпреки болката в гърдите ѝ, огромното чувство за загуба изглеждаше не на място. Бременността беше едва в началната фаза — нямаше кой знае какво за губене. И въпреки това, за нея това бе нейното дете. Това беше смъртта на детето ѝ… Чу се меко почукване на вратата, последвано от мъжки глас:
— Може ли да вляза?
Лейла стисна очи и преглътна тежко.
— Разбира се.
Лекарят на расата беше висок и добре сложен, с кръгли очила и папионка. Със стетоскоп около врата си и тази дълга бяла престилка изглеждаше като перфектният лечител, спокоен и компетентен. Той затвори вратата и ѝ се усмихна. — Как се чувствате?