— Готова ли сте? — попита докторът. Сълзи се спуснаха от крайчетата на очите ѝ, а тя се фокусира върху тавана над нея, здраво впивайки пръсти в ръба на масата. — Да. Направете го.
*Перуники, вид растение.
Глава 20
Дявол да го вземе, Куин тотално губеше контрол. Почти никаква видимост. Самолетът се клатушкаше напред-назад сякаш беше човек с тремор. Двигателят се давеше. И не можеше дори да провери как е Зи. Вятърът бе твърде силен, за да се провикне, а и не можеше просто ей така да откъсне очи от илюминаторите и от мястото, където се бяха насочили — или по-скоро „мястото, където щяха да се разбият“ — макар че не виждаше абсолютно нищо… Какво на този свят го беше накарало да си помисли, че това беше добра идея? Единственото, което работеше, беше компасът, така че най-малкото можеше да се ориентира за местоположението на базата: имението на Братството се намираше главно на север и малко на изток, на върха на планина, заобиколено от невидима защитна бариера, мисът на Вишъс. Така че по посока бе на прав път, ако се приемеше, че Север-Юг-Изток-Запад бе най-надеждното нещо в тази шибана тенекиена кутия. Като погледна надясно, безпощадният вятър, който нахлуваше от разбитото предно стъкло, запищя в ушния му канал. През страничния прозорец можеше да види… един голям мрак. Което означаваше, реши той, че самолетът е минал предградията и се отправя към земеделските земи. Може би вече бяха на нивото на хълмовете, които в крайна сметка се превръщаха в планината… Звукът, подобен на давене на двигател на кола, привлече вниманието му по неприятен начин — но какво можеше да е по-зле? Внезапната тишина, която последва. Без двигател, който да бучи. Само вятър, свирещ из корпуса. Добре, вече наистина бяха в беда. За част от секундата Куин помисли дали да не се дематериализира далеч оттук. Бе достатъчно силен, достатъчно концентриран…. ала не можеше да остави Зи. Масивна длан се стовари на рамото му, което му изкара ангелите. Зи се бе довлачил напред и ако се съдеше по изражението му, изпитваше доста затруднения да стои на краката си — и то не само заради клатенето и трусовете. Братът проговори, дълбокият му глас преряза глъчката.
— Време е да тръгваш.
— Майната му на това — извика Куин в отговор. Протегна ръка напред и опита да запали. Нямаше да навреди да пробва, нали?
— Не ме карай да те хвърлям през прозореца.
— Опитай.
— Куин…
Двигателят пак тръгна и околният шум се усили. Това бяха добри новини. Проблемът бе, че след като кучият му син бе предал Богу дух веднъж, щеше да го стори и втори път. Куин пъхна ръка в джоба на якето си. Като докопа телефона си, се замисли за всички, които двамата със Зи щяха да оставят сами без себе си… и подаде телефона на брата. Ако имаше йерархия в приоритетите за сбогувания, Зи бе на първо място в списъка. Той имаше шелан и дъщеря… така че, ако някой щеше да се обажда по телефона, това беше той.
— За какво ми е? — изкрещя Зи мрачно.
— Можеш да се досетиш.
— А ти можеш да се мах…
— Няма да се махна, трябва да управлявам този боклук някак, докато не кацне някъде.
Последва спор относно това, ала той нямаше да стане от седалката на пилота и колкото и силен да беше при нормални обстоятелства, Зи не беше в състояние да вдигне нищо, по-тежко от един хляб. Така че разговорът не продължи дълго. След като темата се изчерпа, Зи изчезна в дъното на корпуса, за да може да си вземе последно сбогом с тези, които обичаше. Умна постъпка. Оставен сам, Куин затвори очи и отправи молитва към когото и да било, който можеше да го чуе. После си представи лицето на Блей…
— Ето.
Отвори рязко очите си. Пред лицето му бе телефонът му, ръката на Зейдист го държеше здраво. Джипиес картата бе заредена и посочваше с точност къде се намираха: движеща се стрелка, чийто край бе мигаща светеща точка.