— Остават ни още пет километра — извика братът сред ужасния шум. — Това е всичко, от което се нуждаем…
Чу се удар и съскане — и после още от тази ужасна тишина. С ругатня Куин се взря съсредоточено в малкия екран, с надеждата, че нещата ще се възобновят от самосебе си. Още на север, очевидно — ала се отдалечава от изток. Много се отдалечаваха. Предположението му беше добро, но съвсем не напълно точно. Без телефона? Бяха прецакани. Е, това и цялата работа с липсващия двигател. Като провери отново точната посока, мислено направи някои изчисления и насочи самолета надясно в опит да насочи стрелката на картата право към планината. После реши да опита отново да запали двигателя. Губеха височина. Не спираловидно като по филмите, както скоростомерът се срива с пълна скорост и витлата се въртят безумно. А бавно и безжалостно падаха надолу… и ако самолетът изгубеше достатъчно инерция, каквото щеше да стане заради тази скапана машина, на която не можеше да се разчита, щяха да паднат от небето като метеорит. Докато опитваше с мотора отново и отново, Куин замрънка: —Хайде, хайде, хайде…
С една единствена ръка на кормилото му бе трудно да управлява — и тъкмо когато реши да посвети цялото си внимание върху борбата с волана, ръката на Зи се стрелна напред, избута тази на Куин и се зае да пали двигателя. За част от секундата Куин видя ясно робския знак, подаващ се от ръкава на коженото яке на брата… и после се върна към работата си. Боже, раменете му горяха от дърпането на шибаното кормило. И като си помислеше, че си умира да чуе звука от… Внезапно моторът се задави и се съживи отново и промяната във височината им бе незабавна. Веднага щом буталата се задвижиха и заръмжаха отново, числата започнаха да се покачват. Като държеше скоростта на максимум, той провери показателя на горивото. Бе точно на нулата. Може би не беше механична повреда, а само липса на газ? Какво значение имаше всъщност.
— Само малко по-нататък, бебчо… само още малко, хайде, миличка, можеш да го направиш…
Докато продължаваше да мърмори насърчително, безсилните думи сякаш се давеха в единствения звук, който имаше значение… но хайде, сякаш Чесна-та* изобщо разбираше английски…? Човече, сякаш отнемаше цяла вечност, надеждите и моленето, мозъкът му се въртеше напред-назад между най-добрия и най-лошия сценарий, който можеше да се развие, докато километрите, които изминаваха, се нижеха с дяволски бавна скорост.
— Кажи ми, че звънна на твоите момичета, — извика Куин.
— Кажи ми, че няма да паднем.
— Не мога без да излъжа.
— Завий на изток.
— Какво?
— На изток. Давай на изток! — Зи увеличи картата на дисплея на телефона и задвижи пръста си в една посока — от изток на запад. — Трябва да се приземиш така — зад имението.
Куин реши, че е положителен знак, че той правеше планове за приземяване, които не включваха избухване на огнени топки. И предложението му беше много добро. Ако можеха да се насочат към дългата част на имението, от далечната страна на басейна, можеха да се забият в овощните дървета… ала щяха да разполагат с грубо казано достатъчно място на моравата, от колкото имаха нужда, за да излетят. По-добре, отколкото да се разбият в подпорната стена, която ограждаше имота… Този път двигателят не издаде звук. Просто замря, като че ли се бе уморил да играе на „недостъпна дама“ и бе решил да си вземе перманентна почивка. Поне бяха в зоната, в която искаха да кацнат. Един опит. Това бе всичко, с което разполагаха. Един опит да се приземят на земята, като се вземе предвид, че проникнат през миса, кацнат на твърда почва в близост до имота, без да се ударят в къщата, в Дупката, в колите, в портите или в друг вид собственост… тогава Куин би могъл да предостави гордия баща, обичан хелрен и превъзходен боец… в ръцете на неговото семейство. Ала Зи не беше единственият, за когото мислеше. Примейлът щеше да се грижи за здравето и безопасността на Лейла. Блей имаше любящите си родители и Сакс. Джон имаше своята Хекс. Всички щяха да бъдат добре. Куин направи завой.
— Сядай! Отзад! Сядай и затегни… — Зи отвори уста и Куин стори немислимото. Зашлеви брата през устата със свободната си ръка. — Сядай на шибаната седалка и се закопчай. Стигнахме толкова далеч, да не ставаме причина да се провалим.
Грабна телефона си.
— Отивай. Ще се справя.