Черните очи на Зи се впиха в неговите и за миг Куин се зачуди дали нямаше да го изхвърли от пилотската кабина. Но се случи чудо: появи се мигновена връзка между двамата — като верига, чиито халки са дебели колкото бедро, и ги заключваше един до друг. Зи вдигна показалец и посочи право в лицето на Куин. После кимна веднъж и изчезна някъде във вътрешността. Куин се концентрира. Движението им по инерция ги задържаше във въздуха и благодарение на насоките на Зи, този лек завой на изток ги бе поставил в добро положение. Куин свери с джипиес-а: самолетът постепенно се приближаваше до точката, в която се свързваха пътищата, обикалящи основата на планината, инч по инч. Инч… по инч… Беше доста сигурен, че сега прелетяваха над имението. Докато самолетът продължаваше да се носи надолу, той се хвана здраво, продължи да дърпа силно назад, докато раменете му не се опряха в облегалката на седалката зад него. Нямаше колелета, които да спусне — скапаното нещо бе стояло неизползвано доста дълго време… Внезапно свистене прониза пилотската кабина и това, плюс рязката промяна в ъгъла, бе знак, че гравитацията бе започнала да печели борбата, настоявайки да получи фибростъклото и металната конструкция, заедно с двамата вампири вътре, като своя награда. Нямаше да успеят… беше прекалено рано… Последва здрав трус и за миг се запита дали не бяха ударили земята и не бяха осъзнали… върховете на дърветата може би? Не. Нещо… Мисът? Внезапната защита се разтегляше нагоре и какво да видиш, самолетът реагира различно, носът излизаше от посоката си без помощ от Куин или от тежестта на мъртвия двигател. Дори неспокойното клатушкане и вибриране спря. Очевидно невидимата защита на Ви не само държеше настрана хора и лесъри, но можеше да задържи и Чесна във въздуха. Само че имаше един друг проблем — това повдигане изглежда не спираше. По начина, по който се развиваха нещата, му се струваше, че щеше да се носи тук, горе, цяла скапана вечност, изпускайки единствената възможност за кацане, която имаха… Трусовете се подновиха изведнъж и той провери висотомера. Бяха паднали на около 25 стъпки** надолу и се запита дали не бяха преминали бариерата. Светлина… О, мили Боже, светлина. През страничния прозорец, точно под тях, можеше да види осветлението на имението и двора. Още бяха твърде високо, за да различи всички детайли, но трябваше да е… да, малкото разклонение там трябваше да е Дупката. Мозъкът му веднага преобразува видяното в триизмерен образ и се преориентира. По дяволите. Ъгълът беше грешен. Ако продължаваше така, щяха да се стоварят изцяло върху имението, вместо встрани на широкото. И гадното беше, че нямаше височина за направата на хубав кръг, че да се върнат в желаната посока. Когато нямаш други опции, просто си длъжен да направиш така, че да стане. Най-големият му проблем си оставаше липсата на задната морава. По планината имаше само едно чисто място. Всичко друго? Дървета, които щяха да им разкажат играта. Трябваше да се спусне, като например сега.
— Дръж се!
Въпреки че беше напред, той бутна лоста още напред и ги насочи към земята. Веднага последва пробив в скоростта и той се замоли да обуздае паниката си, докато навлезе в зоната, където щеше да се случи сблъсъкът. И мамка му, клатенето стана дори по-зле, до степен, която го караше да се чувства адски замаян и предмишниците му го боляха от здравия захват около лоста. По-бързо. По-близо. По-бързо. По-шумно. И времето настъпи. Къщата и градината изникнаха пред тях и те се приближаваха към тях плашещо бързо. Дръпна силно и новата скорост им послужи за кратко като лифт. Над къщата…
— Приготви се! — изкрещя Куин с всичка сила. Сцената премина в забавен каданс, всичко стана по-интензивно — звуците, секундите, паренето в очите, докато гледаше право напред, усещането как тялото му се удря назад в седалката… По дяволите. Бе забравил да си сложи колан. Не си беше направил труда. Прекалено много други неща имаше, за които да мисли. Глупак… В този момент удариха нещо. Силно. Самолетът отскочи, удари нещо друго, рикошира от нещо и отскочи отново. През цялото време главата му се удряше в тавана, а задникът му подскачаше върху седалката, а неговият… Да кажем, инструментът му. Следващата фаза от адското кацане представляваше трусове-отскоци-потръпвания, които почти го изхвърлила от пилотската кабина. Това там беше земята — трябваше да е — и по дяволите, приближаваха се твърде бързо. Светлините се размазваха в процорците като в Студио 54***, докато на практика за миг ослепя. Като се вземат предвид бързите проблясъци светлина от стробоскопичните лампи, разбра, че бяха в градината, но нямаше да им стигне мястото. Като дръпна кормилото, направи опашен свредел****, като се надяваше, че законите на физиката, които действаха при автомобилите извън контрол, ще имат сила и сега: без спирачки, ограничена площ и единственият начин да забави, беше това влачещо движение. Центробежната сила го запрати от другата страна на кабината и сняг го удари в лицето; след това нещо остро. Проклятие, хич не забавяха скорост. А тази шест метра висока и петдесет сантиметра дебела стена се приближаваше бързо. Какво да говорим за напълно спиране…