— Може ли да погледна? — попита д-р Джейн, наближавайки тълпата.
Идеята беше добра. Нали целта на полета беше точно защото раниха Зи толкова зле, че не можеше да се дематериализира?
— Куин, — каза жената.
— Извинявай. — Беше застанал на пътя ѝ. — Чакай, сега ще се отместя…
— Не, не искам да преглеждам Зейдист. Ти ми трябваш.
— Ъх?
— Кървиш.
— Така ли?
Докторката обърна ръцете му нагоре.
— Виждаш ли? — Виждаше се, че от ръцете му капе кръв. — Току-що избърса лицето си. Имаш дълбока рана на главата.
— О. Добре. — Може би затова се чувстваше толкова замаян. — Ами Зи…
— Мани вече е при него.
Ха. Сигурно бе пропуснал тази част.
— Искаш да ме преглеждаш тук?
Тя се усмихна леко.
— Какво ще кажеш да те заведем в къщата, ако можеш да вървиш.
— Аз ще се погрижа за него…
— Нека го хвана…
— Аз ще го придържам…
— Хванах го…
Изненадващо много доброволци протегнаха ръце и предложиха да помогнат: буквално го обгърнаха с грамадните си ръце на бойци и го понесоха над тълпата почти като на концерт. Той хвърли поглед назад с надеждата да види Блей, молеше се да срещне погледа му, просто за секунда, макар да беше лудост. Ала Блей бе там. Омайващите сини очи стояха насреща, спокойни и верни, и когато погледите им се пресякоха, той усети, че отново се пречупва. Почерпи от силата на тези очи също като едно време, когато прекарваха цялото си време заедно. Истината бе, че му се искаше Блей да го занесе до имението, но никой не смее да се противопоставя на Братството, когато се организират да помагат. И освен това без съмнение човека щеше да реши, че е проява на прекалена близост.
Куин насочи вниманието си към пътя пред тях. Шибана… работа…
Градината бе напълно опустошена, половината от триметровия жив плет бе повален, много от дърветата лежаха съборени, храстите изглеждаха като окосени, разпилените останки от самолета приличаха на шрапнели от бомба.
Човече, прекалено много от останките изглеждаха като части от самолета.
О, я гледай, стоманена плоча.
— Спрете, — каза той и се освободи. Коленичи и вдигна заострения фрагмент от мястото, където се бе разтопил в снега. Можеше да се закълне, че е още топъл.
— Наистина съжалявам, — каза той, без да насочва думите си към някой определен.
Гласът на краля прогърмя пред него.
— Че спаси живота на брат ми?
Куин погледна нагоре. Рот излезе от библиотеката, от едната му страна стоеше Джордж, а от другата неговата кралица. Мъжът изглеждаше огромен като имението зад него — и също толкова силен: макар и сляп, приличаше на супер-герой със затъмнените си очила.
— Направо ти преебах двора, — измърмори Куин и се приближи към благородника. — Искам да кажа… не ставам за озеленител.
— Поне Фриц ще има с какво да се занимава през пролетта. Знаеш колко много обича да изкоренява плевели.
— Това е най-малкия проблем. Всъщност изглежда като прекопан с багер.
Рот се приближи и го пресрещна по средата на терасата.
— Това е вторият път, синко.
— Да разруша нещо механично през последните 24 часа? Знам, прав си — сигурно следващия път ще взривя някой боен кораб.
Черните като катран вежди на Рот се навъсиха.
— Не за това говоря.
Добре, това трябваше да спре веднага. Наистина мразеше да е център на вниманието. Умишлено игнорира изявлението на краля и каза:
— Ами добрите новини, господарю мой, са, че нямам намерение да отбелязвам хеттрик. Така че според мен засега сме в безопасност.
В отговор всички се съгласиха.
— Сега мога ли да го заведа до клиниката? — прекъсна ги д-р Джейн.
Рот се усмихна, зъбите му проблеснаха на лунната светлина.
— Разбира се.
Слава богу… наистина тази вечер нямаше повече сили.
— Къде е Лейла? — попита лекарката, когато влязоха в топлата библиотека. — Мисля, че имаш нужда от храна.
Проклятие.
Куин мислено завъртя очи, когато облечените в черна кожа кокошки зад него започнаха да кудкудякат в подкрепа на идеята. Като че ли една криза не бе достатъчна. Последното, което искаше да обяснява, бе защо Избраницата не може да бъде използвана като източник на кръв.