— Изглеждаш замаян, — каза някой.
— Мисля, че му дойде в повече…
И това бе последното нещо, което чу, преди да припадне.
Глава 22
От другата страна на реката, в клиниката на Хавърс, Лейла най-после стана от масата за прегледи и се заразхожда из стаята. В този момент бе изгубила всякаква представа за времето. Разбира се, струваше й се, че гледаше четирите стени от цяла вечност и че ще продължи да го прави до края на естествения си живот на земята. Единствената част от нея, която оставаше будна и нащрек, бе умът й. Неприятното беше, че непреклонно се въртеше около това, което бе казала сестрата… че беше аборт. Че по всяка вероятност бе заченала и…
Когато почукването, което чакаше, най-после стана реалност, то се оказа неочаквано и я накара да подскочи.
— Влез? — рече тя. Сестрата, която бе толкова мила, влезе,… ала изглеждаше променена. Отказваше да срещне погледа на Лейла и лицето й бе замръзнало като маска. През ръката й висеше руло бяла материя и тя я побутна напред, докато все още гледаше встрани. След това направи реверанс.
— Ваша светлост, — каза тя с треперещ глас. — Аз… ние… Хавърс… нямахме представа.
Лейла се намръщи.
— За какво го…
Сестрата разтърси робата, сякаш искаше да накара Лейла да я вземе.
— Моля ви. Сложете това.
— За какво е това?
— Имате Избрана кръв във себе си. — Гласът на сестрата се разтрепери още. — Хавърс е… объркан.
Лейла се помъчи да възприеме думите. Значи не ставаше дума за… бременността й?
— Какво… не разбирам. Защо е… разстроен е, защото съм Избраница?
Другата жена пребледня.
— Мислехме, че… сте мъртва.
Лейла покри очи с ръцете си.
— Може скоро да бъда… зависи от това какво стане. — Нямаше силите за това. — Някой може ли само да ми каже резултатите от теста и какво трябва да направя, за да се погрижа за себе си?
Сестрата се размърда непохватно с дрехата, все още в опити да я даде.
— Той не може да се върне тук…
— Какво?
— Не и ако вие… той не може да бъде тук с вас. И никога не трябваше да…
Лейла се хвърли напред, гневът й напираше.
— Нека бъда ясна — искам да разговарям с доктора. — При настоятелността й сестрата вече погледна лицето й. — Имам право да знам какво е научил за състоянието ми, кажи му да дойде тук веднага.
Нямаше нищо рязко в гласа й. Липсваха високите тонове на истерията, просто равен, силен тон, който не бе чувала да излиза от устните й досега.
— Върви. И го доведи, — заповяда тя. Сестрата повдигна дрехата.
— Моля ви. Сложете това. Той…
Лейла се насили да не й се разкрещи.
— Не съм просто поредната пациентка…
Сестрата се намръщи и изправи рамене.
— Извинете ме, това не е правилно. Що се отнася до него, ви е насилил по време на прегледа.
— Какво?
Сестрата просто я зяпаше.
— Той е добър мъж. Много хубав мъж, който е изключително традиционен по свой начин…
— Какво общо, в името на Скрайб Върджин, има това с каквото и да било?
— Примейлът може да го убие за това, което ви е сторил.
— По време на прегледа? Аз дадох съгласието си, това е медицинска процедура, за бога!
— Няма значение. Направил е нещо незаконно.
Лейла затвори очи. По-добре да беше отишла просто в клиниката на Братството.
— Трябва да осъзнаете от къде идва той, — рече сестрата. — Вие сте от потекло, с което нямаме контакт — още повече, че и не бива да имаме.
— Сърцето ми бие като вашето, а тялото ми има нужда от помощ. Това е всичко, което той, а и всеки друг, има нужда да знае. Плътта ни е една и съща.
— Но кръвта не е.
— Той трябва да дойде и да ме види…
— Няма да го направи.
Лейла върна очи върху жената. После постави ръка върху ниската част на корема си. През целия си живот досега бе живяла на страната на правдата, бе служила вярно, изпълняваше дълговете си, съществуваше в определените параметри, които й бяха оказвани от другите. Стига толкова. Тя присви очи.