— Ако някой ме докосне, — изкрещя тя на Древния език, — ще го сметна като насилие на моята святост.
Всички замръзнаха. Като погледна всяка една от тях в очите, тя се приближи напред и ги накара да й направят път, коридорче от тела, което се отвори и след това затвори след нея. Когато стигна чакалнята, тя се спря пред рецепцията и погледна сериозно жената, която беше на пост.
— Имаш два варианта — Лейла кимна към подсилената изходна врата. — Или доброволно ще ми я отвориш, или ще я разпарчетосам със силата на волята си — да изложите себе си и пациентите си на силата на слънчевата светлина, която ще влезе, — тя погледна големия часовник на стената — след по-малко от седем часа. Не съм сигурна, че можете да поправите такова нещо за това време, а вие? Щракването на ключалката, която отвори, прозвуча силно насред глухата тишина. — Благодаря, — промърмори тя любезно, докато излизаше навън. — Оценявам много безропотното ти подчинение.
Все пак беше нужно много повече, за да я накара да забрави добрите си обноски.
Седнал зад бюрото си, обутият му в кожен панталон задник на трона на баща му, който бе притежавал преди много, много векове, Рот, син на Рот, прокарваше показалец нагоре-надолу по сребърното острие на подобната на кинжал отварачка за писма. До него на пода се чуваше слабото хъркане от муцуната на Джордж. Кучето спеше само по време на редките случаи на бездействие. Ако някой почукаше или влезеше, или ако самият Рот се поместеше някак, голямата глава се надигаше и големият нашийник задрънчаваше. Незабавната реакция се появяваше и ако някой минеше в коридора, или ако някой пуснеше някъде прахосмукачка, или пък ако отвореше главната врата долу във фоайето. Или ако слагаше масата. Или кихнеше в библиотеката. След като главата му се надигнеше, следваше отговор, вариращ от нищо (дейности в дневната, прахосмукачка, кихане) до пръхтене (отваряне на врата на долния етаж, минаване в коридора), до сядане с повишено внимание (почукване, влизане). Кучето никога не бе агресивно, ала по-скоро служеше като детектор на движението, като оставяше решението какво да направи на собственика си. Кучето-водач си беше същински джентълмен. И все пак, макар че кротката природа бе част от животното, както бе меката му дълга козина и едрото му тяло, Рот бе улавял проблясъци от време на време у животното, дълбоко в прекрасната му същност: когато си около група доста агресивни, здрави бойци като Братството, играта загрубяваше от време на време — дори спрямо краля. И това не притесняваше Рот: беше с тези копелета от прекалено дълго, че да се дразни на малко поведение в стил „биене в гърдите“ или удари под кръста. Джордж обаче не харесваше това. Ако някой от тях имаше глупостта да се нахвърли върху краля им, козината по гърба на това иначе мило куче щеше да настръхне и то би се изправило с предупредително ръмжене, притиснало тяло в крака на Рот — сякаш бе готово да покаже на братята точно колко са дълги всъщност кучешките зъби, ако нещата стигнеха до физически контакт. Единственото, което Рот обичаше повече в живота си, беше кралицата му. Като се протегна надолу, той погали козината на кучето; после отново се съсредоточи върху допира на пръста му в ножа за отваряне на писма. Исусе Христе. Самолети, разбиващи се от небето… ранени братя… Куин отново героят на деня… Поне нощта не се бе оказала от типа драма, докарваща сърдечен удар. Всъщност бяха започнали от нещо добро — доказателството, че трябваше да се захванат с шайката копелета: Ви бе завършил балистичните тестове и шибания куршум, който бе излязъл от врата на Рот, бе започнал „пътешествието си“ от пушката на Кор. Рот се усмихна на себе си, острите му зъби се показаха леко. Тези предатели бяха вече официално в черния списък, с цялата подкрепа на закона, и беше време да направят малка чистка. В този момент Джордж изпуфка и настоятелното почукване, което последва, предположи, че Рот вероятно не бе чул първото тропване.
— Да.
Знаеше кой беше преди Братството дори да влезе: Ви и ченгето. Рейдж. Тор. Фюри. И накрая — Зи. Който, като се има предвид накуцването, ползваше бастун. Затвориха вратата. Когато никой не седна и не опита да заговори, знаеше точно защо бяха дошли при него.
— Какво става, дами, — проточи той, докато се облягаше назад в трона.
Отговори му гласът на Тор.
— Мислехме си за Куин.
И още как. След като им представи идеята на срещата по-рано вечерта, не ги беше притискал за „да“ или „не“. Имаше предостатъчно глупости, с които той, като крал, имаше желание да се справи като ги натъпче в гърлата на хората. И това кого щяха да приветстват за добре дошъл братята не беше едно от тях.