Глава 23
Докато Сола Морте стоеше в офиса на „шефа“ си, тялото й бе готово за схватка. Ала всъщност това беше нещо нормално за нея и нямаше нищо специфично в заобикалящата я обстановка или начина на разговор.
— Извинявай, какво? — попита тя. Рикардо Бенлуис се усмихна по обичайния си хладен и спокоен начин.
— Задачата ти е завършена. Благодаря за времето.
— Дори не съм ти казала какво открих там.
Мъжът се отпусна назад в стола си.
— Можеш да си вземеш дължимото ти от брат ми.
— Не разбирам, — когато й се беше обадил преди не повече от четиридесет и осем часа, задачата беше приоритет. — Каза…
— Услугите ти вече не са необходими за целта. Благодаря.
Дали работеше с още някого? Но кой в Колдуел вършеше същите неща, които и тя?
— Дори не искаш да знаеш какво открих.
— Задачата ти е прекратена, — мъжът отново се усмихна по толкова професионален и отработен начин, че човек би могъл да се закълне, че е адвокат или съдия. А не нарушител на закона по всички параграфи. — С удоволствие ще работя пак с теб в бъдеще.
Един от охранителите отзад направи няколко крачки напред, сякаш се приготвяше да вземе боклука и да го изхвърли.
— Нещо става в тази къща, — каза тя, докато се обръщаше. — Който и да е там, се крие…
— Не желая да се връщаш там.
Сола спря и погледна през рамо. Гласът на Бенлуис беше мек, както винаги, но очите му бяха смъртоносни. Е, това беше интересно. И единственото възможно обяснение, в което имаше някаква логика, бе, че Господин Мистерия в голямата стъклена къща беше казал на Бенлуис да стои настрана. Дали малкото й посещение бе разкрито? Или това бе резултатът от нечестната игра, която непрекъснато се повтаряше в наркобизнеса?
— Да не би да се загрижи за мен? — каза тя меко. Все пак тя и Бенлуис имаха минало.
— Ти си доста полезна, — бавното му усмихване сякаш обезсили жилото на думите му. — Сега тръгвай и се пази, момиче.
О, за бога… нямаше смисъл да спори с него. А и щяха да й платят, така че защо да й пука, по дяволите? Тя му махна, тръгна към вратата и продължи надолу по стълбите. Вече в галерията, тя се отправи към задната част на сградата, където законните работници си вършеха законната работа. Като заобикаляше работните кабинки и бюрата, които изглеждаха в куклен размер заради индустриалния покрив, който беше на петнадесетина метра нагоре, тя влезе в тесен коридор, който беше пълен с охранителни камери. Да чука на вратата беше безсмислено, ала все пак го направи, здравите огнеупорни панели абсорбираха звука от кокалчетата й, сякаш бяха прегладнели за звук. За да помогне на брата на Бенлуис — не че Едуардо имаше нужда — тя се обърна към най-близката камера, за да покаже напълно лицето си. Ключалката изщрака миг по-късно. И макар че беше доста силна, дори тя трябваше да вложи сила от рамото си, за да влезе вътре. И като става дума за друг свят. Офисът на Рикардо беше минимално обзаведен, доколкото бе възможно; този на Едуардо беше нещо по-скоро в стил Доналд Тръмп, целия фетиш към златото можеше да се види, че дори да се почувстваш задушен от него. Ако имаше още малко мрамор и лами, можеше да вземеш мястото за публичен дом. Докато Едуардо се усмихваше, показа фалшивите си зъби, които имаха формата и цвета на клавиши на пиано, тенът му беше толкова тъмен и равномерен, сякаш беше оцветен с магически маркер. Както винаги бе облечен с костюм от три части, от типа, който носеше Господин Роарк от „Фентъзи Айлънд“, само че в черно, а не в бяло.
— Как си тази вечер? — очите му се спуснаха надолу по тялото й. — Изглеждаш много добре.
— Рикардо ми каза да дойда при теб за парите.
Едуардо моментално се превърна в камък — стана ледено сериозен — и тя си спомни защо Рикардо го държеше наоколо: кръвна връзка и компетентност бяха много силна комбинация.
— Да, каза ми да те очаквам, — Едуардо отвори шкафчето на бюрото и извади един плик за писмо. — Ето ги.
Той протегна ръка над масата и тя взе това, което й предлагаше, като го отвори веднага.
— Това е половината, — тя вдигна поглед. — Тук са две хиляди и петстотин.
Едуардо се усмихна точно както се усмихваше и брат му: ала това се отнасяше само до лицето, не и за очите.