— Задачата не беше изпълнена.
— Брат ти я отмени. Не аз.
Едуардо вдигна ръце нагоре.
— Това ще ти се плати. Или ако искаш може да оставиш парите тук.
Сола присви очи. Бавно затвори плика, преобърна го в ръката си, приближи се напред и го остави с горната му част върху бюрото. Все още с показалец върху плика, тя кимна веднъж.
— Както пожелаеш.
Обърна се, тръгна към вратата и зачака да й отключат.
— Момиче, не прави така, — каза Едуардо. Когато тя не отвърна, скърцането на стола му издаде, че той се изправи и тръгна към нея. Това предположение се потвърди, парфюмът му се разнесе точно под носа й и ръцете му се озоваха върху раменете й.
— Чуй ме, — каза той. — За мен и Рикардо си много важна. Не те взимаме за даденост, а много те уважаваме, нали?
Сола погледна през рамо.
— Отвори ми.
— Момиче…
— Веднага.
— Вземи парите.
— Не.
Едуардо въздъхна.
— Не е нужно да бъдеш такава.
Сола се наслаждаваше на вината, която звучеше в гласа на мъжа — реакцията всъщност беше абсолютно тази, която целеше. Както много мъже от културата им, Едуардо и Рикардо Бенлуис бяха отгледани от майка традиционалистка, а това означаваше, че вината бе нещо като рефлекс. Бе много по-ефективно от това да им се развикаш или да ги сриташ в топките.
— Пусни ме. — каза тя. — Веднага.
Едуардо отново въздъхна, по-дълбоко и по-дълго този път, звукът потвърждаваше отново, че манипулацията й беше постигнала целта. Обаче той нямаше да й даде парите, които й се полагаха. На всичко отгоре, като се изключи декорът на офиса и леките проблясъци за отминалото му детство, той беше по-стиснат и Чичо Скрудж. От казаното досега, тя беше уверена, че успешно е съсипала вечерта му, така че все пак намери някакво удовлетворение в станалото… и щеше да се погрижи Рикардо да й даде дължимото. Можеше да го направи честно. Или, както той бе избрал, можеше да се наложи сила. А това щеше да стане с лихвите, разбира се. Да, щеше да му излезе доста по-евтино, ако просто й беше платил уговорената сума, ала тя не беше отговорна за чуждите решения.
— Рикардо ще се разстрои, — рече Едуардо. — А той мрази да е разстроен. Моля те, вземи парите… така не е правилно.
Логичната част от мозъка й предлагаше да приеме възможността да изтъкне нечестното в това да я измамят за парите, които й дължаха. Ала тя знаеше, че тези братя, тихо… о, тишината… Така, както на природата не й беше приятен вакуумът, така беше и със съвестта на добре отгледан и хранен южноамериканец. — Сола…
Тя скръсти ръце на гърдите си и зяпна право напред. Като типичен испанец, Едуардо започна на родния си език, сякаш притеснението му го беше лишило от способността да говори на английски. Най-после той се отказа и я пусна десет минути по-късно. На вратата й в девет часа вечерта щяха да я очакват рози. Тя обаче нямаше да си е вкъщи. Имаше да върши работа.
— Какво имаш предвид, как така не са дошли? — попита Асеил настоятелно на Древния език. Облегнал се в седалката на своя Рендж Роувър, той държеше мобилния си телефон, притиснат до ухото му. Червеният сигнал на светофара отпред го спираше и нямаше как да не направи асоциацията със сегашното му положение. Братовчед му се държеше като типичния реалист, както обикновено.
— Пратките не пристигнаха, както трябваше.
— Колко?
— Четири.
— Какво? — нямаше нужда обаче да му повтаря. — И никакво обяснение?
— Нищо от останалите седем, ако това имаш предвид.
— Какво направихте с останалата стока?
— Взех я вкъщи с мен.
Светна зеленото и Асеил натисна педала на газта.
— Ще направя междинното плащане на Бенлуис и после ще се срещнем.
— Както искаш.
Асеил зави надясно и се отдалечи от реката. Две пресечки по-натам, вляво отново се озова пред галерията; още веднъж наляво и я заобиколи. Отзад вече имаше паркирана кола, черно Ауди, и той спря зад него. Като се протегна към празното място за краката на дясноседящия, той взе сребристото метално куфарче и излезе от автомобила. В този момент задната врата на галерията се отвори и някой излезе. Жена човек, ако съдеше по миризмата. Беше висока и имаше дълги крака. Тъмна тежка коса, хваната на опашка. Брадичката й бе вирната, сякаш беше готова да се сбие — или вече го беше направила. Ала нищо от тези неща нямаше значение за него. Само якето й — камуфлажно с бяло и кремаво.