— Добър вечер, — каза той с дълбок глас, когато се срещнаха по средата на алеята, той влизаше, а тя — излизаше. Тя се спря и се смръщи, ръката й се вмъкна във вътрешната част на якето. За секунда той се зачуди какви ли бяха гърдите й.
— Срещали ли сме се? — попита го.
— Сега се срещаме, — той протегна ръка и бавно каза. — Как сте?
Тя зяпна ръката му и после се фокусира отново върху лицето му.
— Някой да ви е казвал, че акцентът ви е като този на Дракула?
Той се усмихна стегнато, така че да не покаже острите си зъби.
— От време на време са правили подобни сравнения. Няма ли да се здрависате с мен?
— Не. — тя кимна към вратата на галерията. — Приятел ли сте на братята Бенлуис?
— Разбира се. А вие?
— Изобщо не ги познавам. Хубаво куфарче, между другото.
С това тя се завъртя на токчето си и тръгна към Аудито. След като светлинките на алармата й проблеснаха, тя се качи вътре, вятърът улови косата й и я отвя зад рамото й, докато се качваше зад волана. Той се махна от пътя й, докато тя минаваше напред и ускори. Асеил я наблюдава как си тръгваше — и се улови, че си мисли с презрение за работата с Бенлуис. Що за мъж пращаше жена да върши подобна работа? След като светлините на спирачката светнаха за миг и после се скриха зад ъгъла, Асеил помисли с надежда, че границите, които бяха очертани по-рано тази вечер, щяха да бъдат уважавани занапред. Щеше да е срамота да я убие. Не че и за секунда би се поколебал, ако се стигнеше до това.
Глава 24
Докато Зайфър лежеше на твърдия бетон, годините му като член на шайката копелета означаваха, че е добре запознат с липсата на покрив над главата, на което сега се наслаждаваше: задникът му се беше вцепенил от студа, както и от липсата на матрак под тежкото му тяло. Под главата му също нямаше възглавница, а раницата, в която беше донесъл малкото си неща в мазето на новата им квартира. На всичко отгоре тънкото и твърдо одеяло, с което се завиваше, не бе достатъчно дълго и оставяше краката му изложени на хладния влажен въздух. Но беше в рая. Абсолютният рай. Във вените му препускаше кръвта на тази женска и о, тази насита. Почти цяла година не беше се хранил нормално, от което беше свикнал с умората и неспокойните мускули, и с болките. Ала това вече беше свършило. Разбира се, сякаш преливаше от сила, кожата му отново се опъваше до нормалните си размери, височината му се бе възвърнала до последния сантиметър, умът му беше както логичен като на математик, така и изострен във всеки един момент. Сега, ако имаше легло, разбира се, би му се насладил. Меки възглавници, приятно ухаещи чаршафи, чисти дрехи… топлина през зимата, хлад през лятото… храна за празния стомах и вода за пресъхналото гърло… всички тези неща бяха хубави, стига да ги имаш. Обаче не бяха необходими. Чисто оръжие, наточено острие, бойци със същите способности от двете му страни. Това искаше той. И разбира се, докато чакаше, беше хубаво да има жена, която да има желание и да лежи по гръб. Или по стомах. Или настрани с едно коляно, опряно в гърдите й, с вагина, готова за него. Не беше чак толкова дребнав. О, Срайб Върджин, това беше… блаженство. Не беше дума, която употребяваше често — и не му се искаше да спи след като беше толкова буден. Дори докато другите лежаха, потънали в сън като мъртви, всеки като възроден, подобно на него, той остана напълно осъзнаващ вътрешната си нажеженост. Имаше само едно нещо, което му лазеше по нервите. Краченето. Отвори леко едно око. В периферията на светлината от свещите, Кор крачеше напред-назад, пътят му бе ограничен от две от масивните колони, които държаха горния етаж. Водачът им никога не беше спокоен, ала тази нервност в момента бе различна. Като съдеше по начина, по който държеше мобилния си, очакваше обаждане — и това обясняваше защо беше там. Единственото място, на което имаше сигнал тук долу, беше под един от двата отвора за тавана: панелите им бяха направени от дърво и стоманеното резе, което беше прикрепено отдолу, бе единствената промяна, която бяха направили, след като бяха прогонили скитниците, окупирали външните етажи и се бяха нанесли. Така вампирите не можеха да се материализират долу. И по дяволите, знаеше се, че хората не бяха достатъчно силни, за да отворят тези тежки дървени дъски, дори само за да надникнат… Звънящият звук, който се чу от телефона на предводителя им, това фалшиво звънче звучеше толкова весело, сякаш беше камбанка, разклатена от пролетен бриз. Кор се спря и погледна телефона, докато той иззвъняваше още веднъж. Още два пъти. Очевидно мъжът не искаше да изглежда сякаш бе чакал. Когато най-после вдигна и допря телефона до ухото си, брадичката му се вирна и тялото му се успокои. Отново се контролираше.