— Аз…, разделих се с някого.
Иии сега се чуваше тишина от страната на майка му.
— Наистина? — каза тя след миг, сякаш беше шокирана, ала се опитваше да не го показва. Мислиш си, че това е изненада, познай какво следва, мамо, помисли си той. Защото, по дяволите, той щеше… Момент, наистина ли щеше да направи това сега, по телефона? Не трябваше ли да бъде лично? Какъв точно беше етикетът в тази ситуация?
— Да, аз, ъ… — преглътна трудно. — Всъщност през последната година имах връзка.
— О,… боже, — болката в тона й го зашемети. — Аз… ние… с баща ти не знаехме.
— Не бях сигурен как да ви кажа.
— Познаваме ли я? Или семейството й?
Той затвори очи, гърдите му думтяха.
— А… познавате семейството. Да.
— Ами, много съжалявам, че не се е получило. Добре ли си…? Как приключиха нещата?
— Всичко просто умря, ако трябва да бъда честен.
— Е, връзките са толкова трудни. О, мили, скъпият ми… чувам колко си тъжен. Искаш ли да се прибереш у дома и…
— Беше Сакстън. Братовчедът на Куин.
От другата страна на линията се чу рязко вдишване. Докато майка му продължаваше напълно да мълчи, ръката на Блей така се разтрепери, че едва можеше да държи телефона.
— Аз… аз… а, — майка му преглътна трудно. — Не знаех. Че, ъ… ти…
Той довърши това, което тя не можеше, наум: не знаех, че си един от тези хора. Сякаш хомосексуалистите бяха прокажени за обществото. О, по дяволите. Не трябваше да казва нищо. Дявол да го вземе, защо му трябваше да си проваля целия живот в един момент? Защо не можеше първият му истински партньор да скъса с него… и после да изчака няколко години, може би десет, преди да признае това на родителите си и да го игнорират? Но неееее, трябваше да…
— Заради това ли никога не си споделял с кого имаш връзка? — попита тя. — Защото…
— Може би. Да…
Подсмърчане. И после дълбоко вдишване. Разочарованието й, което се предаваше по линията, беше прекалено тежко, за да го понесе, смазващият натиск върху гърдите му го караше да се дави и едва да успява да диша.
— Как можа…
Побърза да я прекъсне, защото нямаше да може да понесе тези думи, изречени от нежния й глас.
— Мамен, съжалявам. Виж, не съм искал, разбираш ли? Не знам какво говоря. Просто…
— Какво съм направила аз или ние…
— Мамен, стига. Спри. — в паузата, която последва, се замисли дали да не й цитира малко Лейди Гага и да подкрепи цитата с малко думи тип „нямаш вина, не си направила нищо грешно като родител“.
— Мамен, аз просто…
В този момент той се пречупи, заплака възможно най-тихо. Чувството, че в очите на майка си бе разочаровал семейството просто с това, което е… беше нещо, което никога нямаше да превъзмогне. Искаше просто да живее честно и открито, без да се извинява. Като всички останали. Да обича този, когото обича, да бъде този, който е… Но обществото имаше различни стандарти и както винаги се беше страхувал, родителите му бяха част от това… Слабо осъзнаваше какво му говореше майка му и вложи усилия да се стегне и да приключи разговора…
— … те накара да мислиш, че не можеш да ни кажеш това? Че е нещо, което може да промени чувствата ни към теб?
Блей примига, докато мозъкът му сякаш превеждаше чутото преди малко на някакъв език, който имаше смисъл.
— Извинявай…? Какво?
— Защо не си…
— Какво направихме, за да те накараме да се чувстваш, че каквото и да било у теб може да ни накара да… се засрамим от теб? — прокашля се, сякаш опитваше да се вземе в ръце. — Обичам те. Ти си моето биещо сърце, но извън гърдите ми. Не ме интересува с кого имаш връзка и дали има руса или черна коса, сини или зелени очи, мъжки или женски полови белези — стига да си щастлив, само това ме интересува. Искам за теб това, което ти искаш за себе си. Обичам те, Блейлок… обичам те.
— Какво… да не би да казваш…
— Обичам те.
— Мамен… — започна той дрезгаво, сълзите отново напираха.