И щяха да открият кой от Съвета съюзничеше с новия враг.
Да, леснотия беше новото понятие в играта, така че веднъж седмично през нощта, всеки екип идваше в квартала, където той бе отраснал, чукаше по вратите и претърсваше наоколо.
Всички жилища — богати жилища, огромни и мрачни като музеи, го плашеха повече от най-пропадналите улички в центъра на града.
Потупване по ръката го накара да извърне глава.
— Какво има?
Джон изписа:
— Щях да те попитам същото.
— И?
— Стоиш тук. И си зяпнал… така де, знаеш.
Куин се смръщи, озадачен, после заизучава по-отблизо щанда пред него. И тогава мозъкът му напълно излезе от строя, всичката му кръв в главата изтече.
— О, ъм, да… ъъъ… — По дяволите, да не би някой да беше включил нещо да топли? — Ъм…
Биберони. Бебешко мляко. Лигавници. Накрайници за биберони. И някаква смахната машинка…
О, по дяволите, та това беше помпа за гърди.
Куин се завъртя на сто и осемдесет градуса така бързо, че се озова лице в лице със стена от памперси, висока два метра, подскочи назад, само за да кацне в Бебеландия и да рикошира в космическото пространство Новородени, благодарение на омекотените пелени А+Д. Или каквото по дяволите беше.
Бебе. Бебе. Бебе…
О, добре. Като по чудо намери пътя до касата.
Като плъзна ръка в джоба на коженото си яке, Куин извади портфейла си, после протегна ръка зад себе си да вземе снаксовете.
— Дай ми нещата си.
Приятелят му започна да спори, думите излизаха беззвучни от устните му, понеже ръцете му бяха пълни. Куин взе газираните напитки и Доритоса, които възпрепятстваха комуникацията.
— Ето, така е по-добре. Докато касиера ни обслужи, можеш да спориш вече както трябва.
И я виж ти, ръцете на Джон се размахаха във всички познати посоки, изразяващи всички синоними на „Аз ще платя“.
— Глух ли е? — попита касиера в шепот.
Като че ли ако някой използваше американския език на знаците, ставаше някакъв изрод.
— Не. Сляп.
— О.
Докато мъжът продължаваше да зяпа, на Куин му се прииска да му фрасне един.
— И така, ще ни обслужиш ли или какво?
— А… да. Хей, имате татуировка на лицето. — Господин Супер-Наблюдателност най-сетне набра бар кодовете, един след друг, един след друг, ала така бавно, като че ли опаковките се подлагаха на лазерен четец. — Знаехте ли?
Не думай!
— Не знаех.
— И вие ли сте сляп?
Този въобще замисляше ли се над идиотщините, които бълваше?
— Аха — отвърна Куин.
— А, сигурно затова и вашите очи са странни.
— Именно.
Куин извади двайсетачка и не почака рестото — убийството на касиера бе мааааалко привлекателно. Кимна на Джон, който също измерваше с поглед горкия човек, и се отправиха навън.
— А рестото?
— Също така съм глух. Не те чувам.
Идиотът само повиши глас:
— Тогава ще задържа рестото, а?
— Супер. — извика Куин през рамо.
Този бе глупав на ен-та степен. Честна дума.
Докато излизаше на улицата, Куин се замисли какво чудо е, че хора като онзи вътре преживяват деня и нощта. И копелето се бе научило да си обува панталона и да работи с бар-кодовете…
Чудо невиждано.
Още като пристъпи навън, леденият вятър го блъсна, засвири в косите му, снежинки нахлуха в ноздрите му…
Куин спря…
Погледна наляво. После — надясно.
— Къде, по… КЪДЕ МИ Е ХАМЪРА?
С периферното си зрение видя как ръцете на Джон жестикулираха същия въпрос. После приятелят му посочи към току-що падналия сняг… следи от четири масивни гуми, направили полукръг и напуснали паркинга.
— По дяволите, мамка му мръсна! — изсъска Куин през зъби.
А си мислеше, че Господин Наблюдателност зад касата беше идиот.
*Американски хорър филм
**Става дума за „личност преминала нормалната граница на лудост“. По песента "Insane in the Brain" на Сайпръс Хил