— Просто ми се иска да не ми го беше казал по телефона, — промърмори тя. — Така искам да те прегърна в момента.
Той се засмя по грозен и някак непохватен начин.
— Не исках. Имам предвид, не го бях планирал. Просто ми се изплъзна.
Странен избор на думи, помисли си.
— И съжалявам, — рече тя — че нещата не са се получили със Сакстън. Той е много голям джентълмен. Сигурен ли си, че е приключило?
Блей разтри слепоочия, докато реалността се възвръщаше, знаейки, че очевидно още има любовта, която винаги бе познавал. Въпреки истината. Или може би… заради нея. В моменти като този се чувстваше като най-щастливия кучи син на света.
— Блей?
— Извинявай. Да, извинявай. За Сакстън… — помисли си за това, което беше направил в стаичката в тренировъчната зала, когато бе останал сам. — Да, мамен, приключило е. Напълно съм сигурен.
— Добре, значи, слушай какво трябва да направиш. Дай си малко време и се оправи. Ще усетиш, когато си готов. После трябва да бъдеш отворен към това да срещнеш някой друг. Ще е голям късметлия, нали знаеш.
И ето, че тя му казваше да се среща с друг мъж.
— Блей? Чу ли ме? Не искам да прекараш живота си сам.
Той отново прокара ръка през лицето си.
— Ти си най-добрата майка на планетата, знаеш ли…
— Тогава кога си идваш, за да ме видиш? Искам да ти сготвя.
Блей се отпусна сред възглавниците, въпреки факта, че главата започваше да го боли — вероятно защото, въпреки че беше сам, все пак се беше опитал да се сдържи да не се разплаче. Също така вероятно защото все още не понасяше какви бяха отношенията му с Куин. И все пак Сакстън някак му липсваше, защото беше трудно да спиш сам. Но беше добре. Тази… честност му бе коствала доста… — Чакай, чакай, — той отново се изправи от възглавниците. — Слушай, не искам да казваш нищо на татко.
— О, Скрайб Върджин, защо не?
— Не знам. Притеснявам се.
— Мили, той няма да се чувства по-различно от мен.
Да, но като единственият им син и последен от кръвната им линия… и с цялото това нещо между баща и син…
— Моля те. Нека му кажа на четири очи, — о, сякаш от това не му се повдигаше. — Трябваше да направя така и с теб. Ще си дойда, веднага щом не съм на смяна, не искам да те поставям в положение, в което да трябва да криеш нещо от него…
— Не се тревожи за това. Това е твоя информация — имаш правото да я споделяш с хората когато и както поискаш. Обаче ще се радвам да го направиш скоро. При нормални обстоятелства с баща ти си казваме всичко.
— Обещавам.
Появи се затишие в разговора.
— Е, кажи ми как върви работата?
Той поклати глава.
— Мамен, не ти се слуша за това.
— Разбира се, че ми се слуша.
— Не искам да си мислиш, че работата ми е опасна.
— Блейлок, син на обичния ми хелрен, каква точно идиотка си мислиш, че съм?
Блей се засмя и после стана сериозен.
— Куин летя със самолет тази нощ.
— Наистина? Не знаех, че знае как се управлява.
И това, ако не беше поредното нещо за вечерта.
— Не знае, — Блей отново се облегна назад и кръстоса крака при глезените си. — Раниха Зейдист и трябваше да го измъкнем оттам. Куин реши да… имам предвид, знаеш го какъв е, ще направи всичко.
— Авантюрист, малко див. Но какъв чудесен младеж. Голяма срамота е това, което му причини семейството му.
Блей се заигра с колана на халата си.
— Наистина винаги си го харесвала, нали. Странно, мисля, че много родители не биха го одобрили — по много причини.
— Това е защото се хващат за вида му на здравеняк. За мен това, което е отвътре, е от значение. — чу се тих звук и той успя да си я представи как поклаща тъжно глава. — Знаеш ли, никога няма да забравя нощта, когато за пръв път го доведе тук. Беше оново бледо подобие на претранс, с неговото очевидно несъвършенство, за което съм сигурна, че е страдал при всяка възможност. И все пак, дори с това, той дойде право към мен, протегна ръка и се представи. Запозна се с мен, гледайки ме в очите, не с някаква следа от предизвикателство, а сякаш искаше добре да го огледам и да го изхвърля, ако се наложи, — майка му тихичко изруга. — Щях да го взема още същата нощ, нали знаеш. За секунда. Глимера да вървят по дяволите.