— Ти наистина, ама наистина, абсолютно си най-добрата майка на света.
Сега тя се засмя.
— И като си помисля, че ми го казваш без дори да съм ти сложила нищо за ядене.
— Е, лазанята би те направила най-добрата майка на вселената.
— Ще сложа корите да се сварят.
Като затвори очи, завръщането напред-назад, което беше и началото на отношенията им, му се стори невероятно специално.
— Е, разкажи ми повече за смелостта на Куин. Обичам като говориш за него, ставаш толкова вдъхновен.
Човече, Блей отказваше да мисли за която и да била от причините, поради които това се случваше. Просто се впусна в историята, с някои разумни поправки, за да не издаде нещо, което Братството не желаеше, от летището — не че майка му някога би казала нещо на когото и да било.
— Значи, бяхме там, за да огледаме района и…
— Имате ли нужда от още нещо, сър?
Куин поклати глава и задъвка колкото можеше по-бързо, за да освободи устата си.
— Не, благодаря, Фриц.
— Може би още печено говеждо?
— Не, благодаря… о, добре, — той се отказа да спори, докато още от идеално приготвеното месо се сервираше в чинията му. — Но няма нужда… Още картофи. Още тиква.
— Ще ви донеса и още една чаша мляко, — каза икономът с усмивка. Докато старият доген се отдалечаваше, Куин си пое дълбоко дъх и се зае за втори рунд. Имаше чувството, че всичката тази храна бе начинът на Фриц да се отблагодари, и бе странно — колкото повече ядеше, толкова повече огладняваше. Като се замисли за това… кога беше последният път, когато се беше хранил? След като икономът му донесе и още мляко, Куин го изпи цялото като послушно малко момче. По дяволите, не беше искал да хабят всичкото това време в кухнята. Първоначалното му намерение беше, когато се върне от клиниката, да отиде право в стаята на Лейла. Фриц обаче имаше други идеи и старият мъж не бе приел „не“ за отговор, което означаваше, че това бяха заповеди от по-високо ниво. Като например от Тор, като началник на Братството. Или от самия крал. Така че Куин се беше отказал и предал… и сега седеше на гранитната маса, тъпчеше се като прасе. Поне това отказване беше вкусно, помисли си той малко по-късно, докато оставяше вилицата си и избърса устни.
— Ето, сър, нещо за десерт.
— О, благодаря, но… — е, какво имаме тук: купичка сладолед с кафе и горещ сос фъдж отгоре — без сметана или ядки. Точно както го обичаше. — Наистина нямаше нужда.
— Любимият ви, не е ли така?
— Всъщност, да — и какво да видиш, сребърна лъжичка. Да знаеш, би било грубо да остави човек това да се разтопи. Докато се залавяше с десерта, шевовете над веждата му, където доктор Джейн го бе зашила, започнаха да пулсират под марлята и болката му напомни за лудата нощ, която бе преживял. Беше направо сюрреалистично да си помисли, че само преди час беше на ръба на смъртта, носеше се сред тъмното небе в абсолютна таратайка — подобие на самолет, което нямаше представа как да управлява. Сега? Ставаше дума за най-доброто от „Брейърс“. С много сос фъдж. И като си помисли, че всъщност се чувстваше облекчен, че нямаше ядки или бита сметана, които да развалят ястието му. Защото да, това си беше проблем от голяма сериозност. Докато адреналинът му скочи и удар на притеснение разклати всеки нерв в тялото му, той си знаеше дяволски добре, че това следшоково състояние щеше да си отиде така, както се бе появило. Нещо като траекторията на удар с камшик в нервната му система. Ала да се разправя с нещо като вредните храни, които яде човек след някаква травма, беше далеч по-добре, отколкото да се съсипе. Или да се срине, ако трябваше да бъдем по-точни. След като втората част от яденето му беше приключена, даде всичко от себе си, за да помогне да се разчисти преди да отиде да види Лейла, но Фриц се засуетя дори само като опита да занесе купичката и лъжичката близо до мивката. Като отново се предаде, той се отправи към изхода на дневната и се спря, за да огледа дългата маса, като си представи как всички седят на обичайните си места. Всичко, което имаше значение, бе, че Зи беше отново в обятията на своята шелан и никой друг не беше пострадал…
— Извинете ме, сър, — каза Фриц, докато той се бавеше. — Вратата.
Нагоре към фоайето, догенът отиде да провери екрана на охранителните камери. Секунда по-късно завъртя ключа от вътрешната страна на вратата на хола. И влезе Сакстън. Куин се свести. Последното, което му се искаше, беше да се забърква с този мъж точно сега. Щеше да види Лейла и после да си легне… Миризмата, която долетя до него, не беше приятна. Като се смръщи, той се приближи до арката. Горе братовчед му си побъбри с Фриц за момент и после се запъти към главното стълбище. Куин си пое дълбоко въздух, ноздрите му сякаш прогаряха. Е, да, добре, това беше модерният парфюм на Скастън… ала имаше и друг мирис, който се смесваше с него. Друг парфюм се усещаше от цялото тяло на мъжа. Не беше на Блей. Или нещо, което той би използвал. И ето я и невъзможната да се сгреши миризма на секс… В главата на Куин нямаше свързани мисли, докато вървеше с тежка стъпка към откритото пространство и излая: