Като по команда устата му се напълни със слюнка. Дори очите му се насълзиха малко.
— Обичам те, мамен и, благодаря ти. Ти знаеш, за…
— Аз ти благодаря, че ми се доверяваш. Сега върви да видиш какво става и се пази. Обичам те.
Затвори слушалката, скочи от леглото и тръгна към вратата. В секундата, в която се озова в коридора със статуите, разбра, че в основната част на къщата се водеше голяма битка: наоколо се носеха гласовете на много мъже, и във всички се усещаше тревожна нотка. Той хукна по най-краткия път към балкона на втория етаж…
Когато връхлетя във фоайето, не разбра веднага какво виждат очите му: в основата на стълбището се беше събрала цяла групичка хора и всички протягаха ръце, все едно се опитваха да прекратят сбиване. Само където не се биеха двама от братята.
Какво по дяволите? Наистина ли се опитваха да откъснат Куин от Сакстън? Исусе, жестокото копеле беше вкопчило ръце около врата на братовчед си, и съдейки по пепелявото лице на другия мъж, бе на път да го удуши.
— Какво, по дяволите, си мислите, че правите? — изкрещя Блей и изтича до стълбите презглава.
Когато достигна мястото, много от братята препречваха пътя му, ала не бяха от мъжете, които може просто да изблъскаш с лакти. За съжаление, ако някой можеше да измъкне Куин, това щеше да е той. Обаче как, по дяволите, щеше да привлече вниманието на вироглавия задник?
„Ето как”, помисли си той.
Стрелна се през фоайето, счупи стъклото на старомодната противопожарна аларма, бръкна вътре и дръпна лоста надолу. В помещението незабавно прогърмя звук, акустиката на катедралния таван послужи като усилвател и шумната като реактивен двигател аларма пощуря. Сякаш заля с кофа вода глутница развилнели се кучета. Всички прекъснаха заниманията си, вдигнаха глави от бъркотията и започнаха да се оглеждат. Единственият, който не обърна внимание, бе Куин. Той се беше вкопчил и продължаваше да стиска здраво.
Блей използва момента в който всички се оглеждаха и се чудеха какво става, и успя да си проправи път. На Куин му беше паднало пердето, ала Блей се фокусира и завря лице точно пред него.
— Пусни го, веднага.
В мига, в който чу гласа му, студеното жестоко изражение на Куин се смени със шок — не беше очаквал, че Блей ще се намеси. Само толкова му трябваше. Една проста команда от неговата уста и ръцете му толкова бързо отпуснаха захвата си, че Сакстън падна на пода като чувал.
— Д-р Джейн! Мани! — извика някой. — Извикайте лекар!
Блей искаше веднага, точно там, да се разкрещи на Куин, но се ужаси от състоянието на Сакстън и реши да не губи време в задаването на въпроси от сорта „Какво по дяволите не ти е наред?”. Адвокатът изобщо не помръдваше. Сграбчил мъжа за хубавия костюм, Блей го претърколи по гръб и потърси с пръсти каротидната артерия с надеждата да напипа пулс. Когато не усети сърдечен ритъм, отметна главата на Сакстън назад и се приготви да му направи дишане уста в уста. Точно в този момент Сакстън се изкашля и напълни дробовете си с въздух.
— Мани идва, — каза грубо Блей, макар да не бе сигурен. Въпреки това все някой трябваше да идва насам. — Остани с мен…
Отново се изкашля. Отново вдиша. И постепенно започна да възвръща цвета на красивото си лице.
С трепереща ръка Блей отмести меката, гъста руса коса от челото, което бе докосвал много пъти. Когато погледна в замъглените очи, втренчени в него, му се прииска да почувства нещо съдбовно, някакъв прелом в живота и… Молеше се за подобна реакция. По дяволите, в този момент бе готов да размени миналото и настоящето си за така желаната повратна точка. Ала нея я нямаше. В погледа му видя съжаление, гняв, тъга, облекчение. И само толкова.
— Дай да го прегледам, — каза д-р Джейн, остави черната си лекарска чанта и коленичи на покрития с мозайка под.
Блей се отдръпна назад, за да направи място на шелана на Ви, ала за всеки случай остана наблизо, макар да се виждаше, че не може да направи кой знае колко. Проклятие, винаги бе искал да учи медицина, но не и за да съживява бивши любовници, които някой лапащ пениси психар се е опитал да удуши насред проклетата предна зала.
Впери поглед в Куин. Рейдж продължаваше да удържа боеца, не особено убеден, че случката е приключила.
— Нека те изправим на крака, — каза д-р Джейн.
Блей се спусна веднага, помогна на Сакстън да се изправи, и като го придържаше стабилно, тръгнаха към стълбището. Двамата мълчаха, докато се качваха нагоре, и когато стигнаха до втория етаж, Блей го заведе в своята стая по навик.