Като гръм от ясно небе.
— Не, всичко е наред, — измърмори Сакстън. — Може ли да поседна само за минутка?
Блей си помисли да го сложи да седне на леглото, но Сакс застина на място, и тогава реши да го остави на шезлонга. Помогна на мъжа да стъпи здраво на краката си и неловко се отдръпна. Настъпи тишина и изведнъж от нищото го връхлетя жесток гняв. Този път ръцете му трепереха по друга причина.
— Е, — Сакстън прозвуча дрезгаво. — Как мина твоята вечер?
— Какво по дяволите се случи долу?
Сакстън разхлаби вратовръзката си. Разкопча яката си. Отново си пое дълбоко дъх.
— Семейна разправия, така да се каже.
— Глупости.
Сакстън изтощено врътна очи.
— Трябва ли да го правим?
— Какво се случи…
— Мисля, че двамата трябва да си поговорите. И веднага след като го направите, вече няма да ми се нахвърлят, все едно съм престъпник.
Блей се намръщи.
— Двамата няма какво да си кажем…
— С цялото ми уважение, но превръзката около врата ми предполага обратното.
— Как си, големия?
Гласът на Рейдж достигна ушите на Куин; ясно бе, че брата искаше да се увери, че цялата тая драма е приключила, ама наистина. Нямаше нужда. В мига, в който Блей му каза да спре с глупостите, тялото на Куин се подчини, все едно го бяха изключили с дистанционно.
Другите се мотаеха наоколо и го оглеждаха за признаци, че смята отново да нападне Сакстън и пак да се опита да го удуши.
— Успокои ли се вече? — подкани го Рейдж.
— Да, да. Добре съм.
Желязната решетка около гърдите му се разхлаби и постепенно се отдръпна. Тогава една грамадна ръка го хвана за рамото и го стисна.
— Фриц мрази трупове в предната зала.
— Ама там няма много кръв след душенето, — отбеляза някой. — Чистенето ще е лесно.
— Само един слой лак ще е достатъчен, — иззвъня друг глас.
Настъпи тягостно мълчание.
— Ще се качвам горе. — Когато всички започнаха да му хвърлят кръвнишки погледи, Куин поклати глава. — Не за повторение. Заклевам се в моята…
Той всъщност нямаше майка, баща, брат, сестра… или дете, въпреки че се надяваше последното да предстои.
— Няма да го нападам, о'кей?
Не изчака повече коментари. Не искаше да обижда никого, но самолетната катастрофа и опита за убийство на един от малкото му останали приятели му бяха напълно достатъчни за една вечер. Изруга и тръгна към втория етаж — спомни си, че трябва непременно да се отбие при Лейла.
Качи се горе, тръгна право към стаята за гости, в която се бе настанила Избраницата, и почука леко на вратата.
— Лейла?
Въпреки че двамата щяха да имат бебе, изпитваше неудобство просто така да нахлуе, без да го поканят. Почука още веднъж — този път по-силно. Гласът му също прозвуча по-високо.
— Лейла?
Сигурно спеше. Завъртя се и тръгна към стаята си, мина покрай затворената врата на офиса на Рот, и продължи между статуите в коридора. Когато мина покрай вратата на Блей, не можа да се сдържи, спря се и се загледа в нея. Исусе Христе, почти уби Сакстън. Макар че все още се чувстваше предаден.
Винаги бе знаел, че братовчед му е курва — и не му харесваше, че е прав за това. Какво за бога си мислеше Сакс? Получаваше най-доброто в леглото всеки божи ден, и въпреки това, по някаква причина някой странник от бара, или от клуба, или от Градската библиотека на Колдуел се оказваше по-добър? Защо изобщо бе нужно?
Кучият му син изневеряваше.
Когато ръцете му се свиха в юмруци и той си представи колко забавно ще е да изкърти вратата, само за да размаже физиономията на Сакстън, едва се контролираше.
„Остави го на мира, веднага.”
От нищото гласа на Блей отново проникна в главата му, и естествено яростта му се изпари. Буквално за секунда от див бик стана неузнаваемо кротък. Странно.
Разтърси глава, отиде в спалнята си и тръшна вратата. Включи осветлението и просто застина на място, краката му се залепиха за пода, ръцете му увиснаха като въжета, главата му се поклащаше в горната част на гръбнака. Нямаше къде да иде.