Без видима причина се сети за една от любимите на Фриц прахосмукачки „Дайсън”, забутана някъде в килера, оставена в мрака, докато някой не я потърси. Прекрасно. Чувстваше се паднал на нивото на прахосмукачка. Измърмори някакво проклятие и си заповяда да се съблече и да си легне. Нощта бе убийствена от мига, в който слънцето залезе, и единствената добра новина бе, че бъркотията най-после приключи. Навсякъде спуснаха щорите, за да пазят от слънчевите лъчи. Къщата постепенно утихваше. Беше време за дълбок възстановяващ сън.
Като свали предпазливо прилепналата си тениска и изръмжа от болка, осъзна, че е оставил коженото си яке и оръжието долу в клиниката. Все тая. Тук горе имаше допълнителни оръжия, ако му потрябваха през деня, а и можеше да му донесат нещата преди закуската.
Посегна към ципа на кожения си панталон и…
Вратата зад него се отвори с такава сила, че рикошира в стената, само за да попадне обратно в хватката на вбесения копелдак. Блей беше тотално превъртял, и застанал под касата, цялото му тяло трепереше с такава ярост, че дори Куин, който бе свикнал на много гадости през живота си, остана без думи.
— Какво, да му се невиди, не ти е наред? — изкрещя мъжкаря.
Ти бъзикаш ли се, си помисли Куин. Как можеше да не усети непознатата миризма върху собствения си любовник?
— Мисля, че трябва да зададеш този въпрос на братовчед ми.
Блей тръгна напред, и Куин се опита да го заобиколи. Блей го сграбчи рязко и оголи зъби, съскайки.
— Бягаш, а?
С тих глас Куин каза:
— Не. Ще затворя проклетата врата, така че никой друг да не чува.
— Изобщо не ми пука!
Куин се сети за Лейла, която се опитваше да спи в другия край на коридора.
— Е, на мен ми пука.
Куин се изскубна и затвори вратата. После, преди да се обърне, затвори очи за миг и вдиша дълбоко.
— Отвращаваш ме, — заяви Блей.
Куин отпусна глава.
— Трябва да се разкараш от живота ми. — Пропития с горчивина познат глас го жегна право в сърцето. — Не ми се бъркай в работите!
Куин погледна през рамо.
— Дори не ти дреме, че той е бил с някой друг?
Устата на Блей зейна. После се затвори. Веждите му се навъсиха.
— Какво?
О, чудесно. В бързината Блей не се беше запитал за причините.
— Какво каза? — повтори Блей.
— Много добре ме чу.
Когато не последва отговор, не се чуха псувни, към него не полетяха никакви обекти, Куин се обърна. След минута Блей кръстоса ръце, не на гърдите си, а пред корема, сякаш му се гадеше. Куин разтърка лицето си и заговори с пречупен глас:
— Съжалявам. Адски съжалявам… Не искам нищо от това да ти се случва.
Блей разтърси цялото си тяло.
— Какво… — Сините му очи гледаха в една точка. — Затова ли го нападна?
Куин пристъпи напред.
— Съжалявам… Аз просто… той влезе през вратата и веднага усетих миризмата, и просто си изтървах нервите. Дори не се замислих.
Блей примигна, сякаш се бе сблъскал с непознато понятие.
— Затова ти… защо по дяволите го направи?
Куин направи още една крачка и после се насили да спре, независимо от надделялото желание да се доближи до мъжа. А и когато Блей започна да клати глава, сякаш не осъзнаваше за какво му говорят, Куин прецени, че е по-добре да мълчи. Но не се стърпя.
— Спомняш ли си случката долу в клиниката, преди около година… — Посочи пода, в случай, че Блей беше забравил къде е тренировъчната зала. — Малко преди ти и Сакстън за пръв път… — Точно така. По-добре бе да не довършва изречението, особено ако искаше храната да остане в стомаха му. — Спомняш ли си какво ти казах?
Блей изглеждаше объркан и той му припомни.
— Казах ти, че ако някой някога те нарани, ще го преследвам, докато не го оставя да изгори на слънцето. — Дори Блей чу как гласа на Куин се сниши в ръмжене. — Тази вечер Сакстън те нарани, и аз направих онова, което обещах тогава.
Блей разтърка лицето си с ръце.
— Исусе…
— Предупредих те какво ще се случи. И ако отново го направи, не ти обещавам, че няма да довърша започнатото.
— Виж, Куин, не може… не можеш да продължаваш с тия простотии. Просто не можеш.
— Не ти ли пука? Той ти изневери. Не е редно.