Докато гласът му отекна дълбоко в съзнанието, той реши да послуша съвета си. Отношенията им нямаше да се задълбочат. Преди много време бе изгубил сърцето си по този мъж. Сега отказваше да загуби и душата си.
След час, два или може би шест, Куин лежеше гол между хладните чаршафи, загледан право в тавана, който не можеше да види в непрогледния мрак.
Дали и Блей бе почувствал същата ужасна, пареща болка? Например онзи път, когато се сдърпаха в мазето на родителите му и когато Куин се беше приготвил да напусне Колдуел, заявявайки категорично, че между тях не може да просъществува никаква връзка? Или може би след онзи път, когато се целунаха в клиниката и Куин отказа да продължат по-нататък? Или след последния им сблъсък, когато двамата почти щяха да свършат заедно, точно преди първата среща на Блей със Сакстън?
Усещаше празнота. Също като тази стая: без осветление, почти празна, само четири стени и таван. Чувстваше се като скелет, покрит единствено с кожа.
Размърда ръцете си и ги сложи върху туптящото си сърце, само за да се увери, че все още има такова. Съдбата наистина знаеше как да те научи на нещо, което трябва да знаеш, но не си наясно, че имаш нужда от урок, докато не ти го сервира. Прекарваше твърде много време, зает единствено със себе си, и със своя дефект, и с провала си в обществото и пред семейството. Дълго време беше пълна развалина и Блей беше засмукан във вихрушката му, само защото го беше грижа.
А той кога изобщо бе подкрепял най-добрия си приятел? Какво бе направил някога за него? Блей имаше право да изхвърчи от стаята му. Така се казваше, нали — „Твърде малко, прекалено късно”? А и не беше като Куин да предлага награда на победителя. Под повърхността наистина не се чувстваше стабилен. Не намираше покой.
Всъщност заслужаваше всичко това…
Лъчът светлина имаше лимонено жълт цвят и разцепи черното поле пред погледа му, все едно непрогледния мрак беше парче плат, а лъча — остър нож. Някой се промъкна тихо в стаята му и затвори вратата.
Още по аромата се досети кой е. Сърцето на Куин запрепуска и той се надигна от възглавниците и се изправи.
— Блей…?
Чу се едва доловимо шумолене и робата се смъкна от тялото на високия мъж. И миг по-късно матрака се огъна под голямата тежест на мъжа. Куин се пресегна в мрака и с безпогрешна точност улови с ръце врата на Блей отстрани, сякаш бе огрян от светлина. Не смееше да говори — страхуваше се, че думите ще му изневерят и ще съсипе чудото.
Вдигна глава и придърпа Блей надолу към себе си; когато кадифените му устни се озоваха пред неговите, той ги целуна отчаяно и Блей му отвърна. Изведнъж потисканото минало се отприщи с такава ярост, че когато усети вкуса на кръвта, не беше сигурен чии зъби кого са проболи. На кой, по дяволите, изобщо му дремеше?
Със силно и рязко дръпване, той положи Блей на леглото и после се претърколи върху мъжа, разтвори бедрата му и се настани между тях с леки тласъци, докато твърдия му член не опря този на Блей…
И двамата изстенаха.
Зашеметен от всичката тази гола кожа, Куин започна да движи таза си нагоре и назад, слабините им се търкаха и горещата им плът ги караше да се целуват още по-страстно и влажно. Полудяха, навсякъде, бързо, по-бързо, по-бързо — по дяволите, мамка му, изпитваше такъв силен глад за близост, че не осъзнаваше къде се намираха ръцете му или какво докосваха — проклятие, имаше прекалено много кожа, която да бъде докосвана, твърде много коса, която чакаше да бъде опивана, прекалено много…
Куин се надърви, топките му се втвърдиха, възбудения му член се движеше между тях и той свърши навсякъде. Не му попречи и той не забави темпото дори за миг. С рязко движение се отскубна от устата, която можеше да целува през следващите сто години, и се намести надолу към гърдите на Блей. Мускулите му изобщо не приличаха на мускулите на обикновените мъже, които беше чукал — Блей беше вампир, боец, войник, който тренираше здраво и до такава степен разви мускулите си, че сега беше не само полезен, но и истински смъртоносен. И, по дяволите, тялото му само по себе си действаше възбуждащо, ала най-важното бе, че под него стоеше Блей, най-после след всичките тези години…
Блей.
Куин прокара зъбите си по твърдия като скала корем и остави аромата си по кожата на Блей като маркировка — направи го съвсем нарочно. Ароматът на тежки подправки се разнасяше към други места. Изстена, когато ръката му намери члена на Блей, и докато опипваше твърдия чеп, мъжа изви рязко гръбнак и ругатните му разцепиха пространството почти по същия начин както светлинния лъч малко по-рано.