„Ах, по дяволите”, помисли си той и разтърка лицето си. Не можеше да го вини.
Относно едно нещо показа финес колкото булдозер. Подейства като топуз. Като брониран танк. Проблемът бе, че толкова се увлече, че не успя да прояви търпение. Инстинктът му, чист като октан и също толкова запалим, го подсети, че срещата им всъщност беше нещо като „така и така ще се случи”.
О, Господи, той маркира другия мъж. Мамка му. Изобщо не беше добре, като се има предвид, че Блей вече беше влюбен и имаше връзка… и сега се връщаше в леглото на любовника си. И в същото време, когато някой мъжкар се отдадеше на интимности с този, когото желае, и особено ако се случваше за пръв път, ставаше точно така — маркираше. И… ада се отприщи на земята…
Нямаше нужда да споменава, че изживя най-хубавия секс през живота си, единственото точно попадение след дългата история на случайни връзки. Работата се състоеше в това, че накрая искаше Блей да осъзнае това, и докато търсеше точните думи, за да направи признание, се опита да подготви почвата с докосвания. Мъжът съвсем ясно му показа, че не иска да се сближават по този начин. Което доведе до второто, дори по-дълбоко съжаление.
Сексът за отмъщение нямаше нищо общо с привличането; просто си избираш най-удобния за целта партньор. И Блей го използва, точно както той сам пожела.
Усещането за празнота се завърна, десетократно по-могъщо. Стократно. Неспособен да понесе емоцията, той скочи на крака и изруга: осезаемата болка в долната част на гърба му имаше много малко общо със самолетния инцидент и се дължеше повече на чукането през последния час… или повече… горе-долу.
По дяволите.
Влезе в банята и не включи осветлението — от спалнята влизаше достатъчно светлина и той пусна душа. Този път изчака водата да потече гореща — тялото му едва ли щеше да понесе още един шок. Звучеше патетично, но последното нещо, което искаше, бе да отмие миризмата на Блей от тялото си, въпреки че го влудяваше. Господи, сигурно същото изпитваха и хелрените в къщата, когато се разгонеха: беше на крачка да изхвърчи в коридора, да нахлуе в стаята на Блей и да изрита Сакстън оттам. Всъщност, би се радвал братовчед му да гледа, само за да усети какво е…
За да прекъсне нездравословния ред на мисли, той пристъпи в стъклената кабина и взе сапуна.
„Блей има стабилна връзка”, отново си припомни той. Сексът между тях преди малко бе лишен от всякакво емоционално обвързване. И той, в момент на самота, получи от собственото си лекарство. Изглежда съдбата за пореден път му поднасяше заслуженото.
Миеше се и чувстваше, че сапуна не е дори наполовина толкова нежен колкото кожата на Блей, и далеч не мирише толкова хубаво. Водата не бе гореща като кръвта на боеца и шампоана не му подейства така успокояващо. Нищо не можеше да се сравни с Блей. И никога нямаше да може.
Когато Куин обърна лице към струята и отвори уста, молбите му бяха Сакстън отново да изчезне от картинката, макар да осъзнаваше, че желанието му е гадно. Проблемът бе, че имаше усещането, че Блей ще се върне при него само ако отново узнае за изневерите.
Затвори очи и си припомни момента, в който целуна Блей накрая… съвсем истински, когато устните им се срещнаха нежно в тишината след бурята. И когато съзнанието му пренаписа сценария, не го избутваха в далечния край на границите, които сам си беше поставил. Не. В неговото въображение нещата се случиха така, като трябваше — той галеше лицето на Блей и в същото време светна лампите със съзнанието си, за да може двамата да се взират един в друг. В своята фантазия той отново целуна най-добрия си приятел, отдръпна се и…
— Обичам те, — той заговори на струята под душа. — Аз… те обичам.
Затвори очи въпреки болката и вече не можеше да се разбере колко от водата, стичаща се по бузите му, е само вода, или нещо друго.
Глава 29
На следващия ден, в късния следобед, посетителят на Асеил се завърна. Докато слънцето залязваше и последните розови лъчи пронизваха гората, той гледаше на монитора си как самотна фигура със зимни ски стоеше сред дърветата, щеките бяха опряни в бедрата, а пред лицето — бинокъл. В нейните бедра, пред нейното лице, за по-правилно. Добрата новина бе, че охранителните му камери не само имаха фантастично приближение, но и фокусът и линията на наблюдение се регулираха лесно с джойстика на компютъра. Така че приближи дори още повече. Когато жената свали бинокъла, Асеил различи всяка от дългите мигли, обрамчващи тези тъмни пресметливи очи; руменината, която обагряше нежните й бузи; стабилният пулс, биещ в артерията под челюстта й. Беше предупредил Бенлуис. И все пак ето я отново тук. Бе ясно, че по някакъв начин тя бе свързана с наркодилъра, а предната нощ явно я беше разгневил, като се има предвид начинът, по който беше напуснала галерията, изглеждайки обидена. Все пак Асеил не я беше срещал преди, а това си беше странно. През изминалата година и нещо се беше запознал с всички членове на организацията на Бенлуис, от многобройните бодигардове, през маловажния персонал на галерията, до най-потайните и вещи вносители, чак до кръвния брат на мъжа, който се занимаваше с финансовите проблеми. Така че можеше единствено да предположи, че тя работеше независимо, наета с конкретна цел. Само че защо пак беше навлязла в неговото имущество? Той провери часа в долния десен ъгъл на екрана. 16:37. Обикновено този час не беше за радост, тъй като беше прекалено рано, за да се излезе навън. Ала вече беше налице по-малко дневна светлина, а това човешко изобретение, с което се манипулираше слънцето, всъщност му играеше добра роля в шест месеца от годината. Щеше да е леко горещо навън, но можеше да се справи с това.