— Чудна вечер за малко упражнения. Наслаждаваш се на гледката… на моята къща?
Задъхваше се заради напрежението, но не и от страх, което го възбуждаше.
— Не знам за какво говорите…
Игнорира лъжата й.
— Е, мога да ти кажа, че сега аз се наслаждавам на гледката.
Докато погледът му умишлено се спускаше по дългите й атлетични крака, подчертани от термо-панталона за ски, тя го изгледа на кръв.
— Трудно мога да повярвам, че виждаш нещо с тези очила.
— Очите ми са много чувствителни на светлина.
Тя свъси вежди и се огледа.
— Почти никаква не се подава от небето.
— Има достатъчно, че да ви виждам, — дръпна си отново от пурата. — Искате ли да знаете какво казах снощи на Бенлуис?
— На кого?
Сега вече го издразни и той изостри гласа си.
— Съвет. Не си играйте с мен — ще ви убия по-бързо за това, отколкото за проникванията ви в частна собственост.
Тя му хвърли студен, преценяващ поглед.
— Не знаех, че за „проникванията в частна собственост“ се полага смъртно наказание.
— От моя гледна точка, списъкът с провиненията, заслужаващи смъртно наказание, е дълъг.
Тя вирна брадичка.
— Е, добре. Много сме опасни.
Като че ли бе пухкаво коте, размахващо лапички и хъскащо. Асеил се придвижи толкова бързо, знаеше много добре, че очите й не бяха способни да го проследят — в един момент беше на метри от нея, в следващия — стоеше до носовете на ските й, като я приклещваше на място. Жената нададе вик и опита да отстъпи, ала краката й, разбира се, останаха здраво затиснати от ските. За да предотврати падането й, той сграбчи китката й с ръката, в която не държеше пурата си. Този път кръвта й закипя от страх и докато вдишваше аромата, получи ерекция. Приближи я към себе си и се взря в лицето й.
— Внимавайте тогава, — рече той тихо. — Лесно се обиждам и на яростта ми й отнема време да се уталожи.
Макар че можеше да се сети поне за едно нещо, което тя можеше да му даде, за да го успокои. Като се наведе напред, той вдиша дълбоко. Боже, обожаваше аромата й. Но сега не му беше времето да се разсейва с тези неща.
— Казах на Бенлуис, че ако изпрати хора в имота ми, е на негова отговорност — и на тяхна също. Изненадан съм, че не са ви информирали за тези… да речем, точни граници на имота ми…
С крайчеца на окото си, той видя лекото повдигане на рамото й. Щеше да се опита да извади оръжие с дясната ръка. Асеил захапа пурата между зъбите си и сграбчи тънката китка. Стисна здраво и спря, когато болката ускори дъха й, наклони тялото й назад, така че тя бе напълно наясно със силата, която той притежаваше и над себе си, и над нея. Над всичко. Това беше моментът, в който и жената се възбуди.
Бе минало дълго време — вероятно прекалено дълго — откакто Сола бе желала мъж. Не че не ги намираше за привлекателни и не че нямаше предложения за малко гимнастика в хоризонтално положение от противоположния пол. Нищо не си струваше труда. И може би след като една от връзките й се бе провалила, тя се бе върнала към стриктното си бразилско обучение — което беше иронично, като се има предвид това, с което се занимаваше. Обаче този мъж привлече вниманието й. По сериозен начин. В начина, по който държеше ръката и китката, нямаше нищо нежно, и още повече, че не удържаше силата си, макар че беше жена, ръцете му я стискаха до такава степен, че болка се просмукваше в нея и караше сърцето й да бие здраво. Ъгълът, под който мъжът я беше наклонил, сякаш тестваше възможностите на гръбнака й за огъване, бедрата й направо горяха. Да бъде възбудена беше… отвратителна грешка вместо чувството за самосъхранение. В действителност като гледаше в черните очила, беше напълно наясно, че той можеше да я убие с лекота още тук. Да й прекърши врата. Или да й счупи ръцете само за да слуша писъците й, преди да я задуши в снега. Или може би да я нокаутира и да я хвърли в реката. Гласът на баба й проехтя в главата й със силен акцент: „Защо не можеш да си намериш свястно момче? Католик, идващ от семейство, което познаваме? Марисол, късаш ми сърцето така.“