— Ще заобиколи и ще свие в паркинга — каза Форд. — Искам да бягаш, ама наистина да бягаш!
Той се засили към единствената част от паркинга, където бяха паркирани автомобили, сакото му се развяваше отзад, а той стискаше здраво куфарчето. Аби хукна след него, стараейки се да не изостава. Хвърли един поглед през рамо и видя жълтата кола да свива от главния път и със свистене на гумите да връхлита в паркинга и да се засилва точно срещу тях.
— Залегни.
Те се свиха зад един очукан стар пикап и Форд се захвана с ключалката. След миг вратата се отвори.
— Влизай вътре, но залегни на пода.
Аби се подчини, пропълзя в кабината и се сви под прозореца. Форд се пъхна до нея, метна куфарчето на задната седалка и отвори жабката. Измъкна оттам една отвертка, подпъхна я под панела, който покриваше механизма за запалване, и го изкърти. След това пъхна отвертката в контакта, завъртя я — и двигателят забоботи.
Аби седеше свита на пода пред седалката, навела ниско главата си.
— Така — каза Форд. — Дръж се здраво и не си вдигай главата.
Тя чу рева на двигателя, подът завибрира и пикапът се стрелна напред, събаряйки я по гръб. Гумите му изсвистяха силно на завоя и двигателят отново изрева, когато Форд го форсира.
Разнесоха се изстрели, тя почувства как пикапът завива, поднася силно и продължава напред.
— Господи! — проплака тя, опитвайки се да се задържи.
— Извинявай.
Чуха се нови изстрели, този път отдалеч.
Внезапно пикапът се разтърси силно, излетя във въздуха и отново се стовари на земята. Продължи да се движи подскачайки нагоре-надолу и клатейки се силно — или беше свил през полето или бяха поели по някой неасфалтиран път.
— Вече можеш да станеш.
Аби се надигна и седна на седалката. Пикапът наистина се движеше през полето към някаква жп линия. Форд зави и го подкара успоредно на релсите по някаква стара пътека, проправена от трактор. След около половин миля се появи прелез; той зави рязко, прескочи релсите и подкара по стария път с четирийсет, шейсет, седемдесет мили в час.
— Аби, огледай се и виж дали сме се измъкнали.
Аби се обърна назад. Не се виждаше нищо освен прашния път, широкото поле, пълно със стърнища, а в далечината се виждаше разбита ограда и пътя, по който бяха стигнали дотук. Стори й се, че мярва жълтото петно някъде в началото му.
— Няма го.
— Отлично. — Форд намали и скоро забелязаха асфалтиран път. Форд зави по него.
— Боже Господи! — възкликна тя, махайки едно пържено картофче от косата си. За пръв път огледа и пикапа. Той беше стар модел и смърдеше на цигари и вкиснало мляко. Дрехите й бяха изцапани от мръсотията по пода. Пред тях се появи знакът за магистралата и скоро те вече летяха по нея.
— Това не ми харесва — каза Аби. — Въобще не ми харесва.
— Наистина съжалявам, Аби. Веднага ще те отведа на сигурно място.
— Напускам. Тая работа е отврат! Искам да си ида у дома.
— Още не. Съжалявам.
— Откраднахме ли този пикап? Или задавам тъп въпрос?
— Да… и на двете.
Тя поклати глава и избърса очите си, които се бяха насълзили.
— Все едно съм в някой второкласен екшън.
— Да.
— И къде отиваме сега?
— Още не съм решил. Ще те отведа на някое абсолютно сигурно място и ще те оставя там, докато не оправя този проблем.
Аби се облегна назад, отвори жабката, намери някакви кърпички и си издуха носа.
— Айпода ми остана в куфара.
— Това е най-малкия ти проблем.
— Но всичките ми песни са там!
— Трябва да те отведа на сигурно място. Мисля си за една къща в Ню Мексико, която използвах при последната…
— Ню Мексико ли? С открадната кола? Никога няма да успеем.
— Да имаш по-добра идея?
— Всъщност имам. Семейството на приятелката ми Джаки притежава остров до крайбрежието на Мейн. На него има рибарска колиба със слънчеви панели, водоизточник — идеалното място, където да се покрием.
Колата бръмчеше по магистралата.
— А Джаки?
— Тя ще дойде с нас. Няма проблем. Освен това познава лодките и морето по-добре от всеки друг.
Форд намали и отби.
— И как ще стигнем до тази рибарска колиба?
— Ще вземем на заем лодката на баща ми и ще отидем там през нощта.
— Може и да стане — каза Форд. — Аби, нали разбираш, че ще те оставя там сама известно време, докато не оправя тази каша. Не мога да остана. Ще трябва сама да се грижиш за себе си.
— Абсолютно подкрепям. Много е гадно да стрелят по тебе.
— В такъв случай отиваме в Мейн.
— Досега нямах възможност да ти го кажа — избъбри Аби и си пое дълбоко дъх, — но открих нещо невероятно на онзи твърд диск.