— Може ли да вляза?
Строу отстъпи и му направи път. Той вече трепереше.
— Да. Заповядайте.
Бър го последва в дневната и седна, без да иска позволение.
— Дъщеря ми добре ли е? — попита отново Строу.
Вместо да му отговори, Бър остана смълчан на дивана един мъчително дълъг период от време, след което каза:
— Господин Строу, онова, което ще и кажа, няма да ви е приятно, но аз се нуждая от помощта ви. Всичко е строго поверително и вие сам ще разберете защо.
Лицето на Строу изгуби цвета си, но той запази присъствие на духа.
— Разследвам случай за сериен убиец, който от години преследва млади жени, най-вече в района на Вашингтон, но също така и в други части на Нова Англия. Казва се Уайман Форд. Много е изтънчен. Много е добър. Има много пари и се облича добре.
— Форд? Уайман Форд? Дъщеря ми започна да работи точно за този човек! — Той стана от креслото си.
— Знам. Оставете ме да довърша. Този престъпник убеждава младите дами да приемат работа като негови асистентки. Задачите им са неясно формулирани, но включват работа със секретни правителствени материали. Занимава се с тях няколко седмици и след това ги убива.
— О, Господи, дъщеря ми е при него!
— Според нас тя е добре. Не се намира в непосредствена опасност. Но трябва да я намерим. И трябва да действаме бързо и тихо. Когато убиецът усети, че някой е по петите му, той убива и изчезва. Веднъж вече ми се случи. Затова трябва да сме абсолютно тихи и спокойни и да процедираме изключително внимателно.
— Боже мой, Боже мой! — Строу обикаляше напред-назад из стаята със стиснати юмруци и побелели кокалчета на пръстите. — Този човек я взе на работа преди около седмица. Тя замина за Вашингтон. След това се върнаха обратно и взе на заем лодката ми. Ще го убия това копеле!
„Успех.“
— Взеха на заем лодката ви ли? И къде отидоха?
— Не знам! Взеха я и ми оставиха бележка. Не съм ги видял кога са го направили. О, Господи — той хвана главата си с ръце.
— Може ли да видя бележката?
Строу отиде в кухнята и се върна с лист хартия, който подаде на Бър.
Скъпи татко,
Не знам как точно да ти го кажа, но взех назаем лодката ти. Отново. Много съжалявам. Знам, че въобще не звучи добре, но повярвай, много ми е необходима. Не мога да ти кажа къде отиваме, но ще се върна до седмица-две, надявам се. Телефонът ми няма да бъде в обхват, но при първия удобен случай ще ти се обадя. Добре съм, всичко е наред, не се тревожи. Моля те, не казвай на никого, че сме на лодката. Обещавам да се грижа за нея.
Той прочете бележката със смръщени вежди и я остави на масата.
— Това е човекът. Имате ли представа къде може да са отишли или пък защо?
Лицето на Строу се изкриви, докато му отговаряше.
— На север. Ще отиде на север. По-малко хора, повече острови. Сигурно са някъде далече от брега, сред островите, защото казва, че телефонът й няма да има покритие. Телефоните работят близо до брега.
— Но защо? Какво смятат да правят с лодката?
— Един Бог знае… Вие сигурно сте по-наясно от мен!
Бър го потупа успокоително.
— О, Господи, мога да изгубя дъщеря си! — Гласът му секна. — Не мога! Вече изгубих жена си! — Той изхълца, закашля се и затрепери неконтролируемо.
Бър се изправи и го хвана за ръката.
— Господин Строу, вземете се в ръце.
Строу кимна и преглътна.
— Повярвайте ми, знам какво правя. Ще ми се доверите ли?
Строу кимна мълчаливо.
— Ето какво ще направим. Ще ни наемете друга лодка — някоя много добра. Вие ще я управлявате. Ще излезем заедно в морето и ще я намерим.
— Глупости! Трябва да се обадим на бреговата охрана, да изпратим самолети…
— Абсолютно не!
Той млъкна, оставяйки Строу сам да се досети.
— Ако нашият човек се досети, че го търсим, край. Той отдалеч ще забележи, че бреговата охрана се приближава, повярвайте ми, ще види и самолетите. Той е умен, той е хитър, той е винаги нащрек. Не можем да рискуваме дори да кажем на местната полиция. Те не са подготвени да се занимават с това. Ние имаме много по-големи шансове да ги открием, само ние двамата, с вашето познаване на крайбрежието и моето познаване на престъпното поведение. Когато ги открием, тогава ще повикаме кавалерията. Няма да се хвърляме сами напред. Но за сега сме само двамата. Разбирате ли? И не се притеснявайте за парите — правителството ще плати.
Строу кимна. Мъжът дишаше тежко. Невероятно как хората губят здравия си разум, когато стане въпрос за безопасността на децата им. Бър беше ужасно доволен, че нямаше деца.
— Добре — каза той и хвана Строу за ръката. — Да тръгваме.