Ник изключи телевизора, излезе на верандата и се настани на люлеещия се стол. Равномерното поклащане напред-назад му действаше успокояващо, не чуваше скърцането на ръждясалите винтове, които Джон Бейкър все забравяше да смаже. Ник наблюдаваше танца на светулките, стрелкащи се на зиг-заг в мрака. От време на време мълнии раздираха облаците на хоризонта, сякаш вътре в тях кръжаха гигантски светулки с размерите на динозаври. Влажният, задушен нощен въздух прилепваше към кожата му.
Тъй като за Ник телевизията бе единствено визуален източник на информация, по време на последните новини той забеляза такива подробности, които положително биха убягнали на другите хора. Липсваха рекламни клипове, както и съобщения за резултатите от бейзболните срещи, може би защото мачовете не се бяха състояли. Прогнозата за времето също го смути — дори не показаха синоптична карта, сякаш метеорологичната служба на САЩ бе извън строя. Ник подозираше, че предположението му не е далеч от истината. И двамата говорители изглеждаха нервни и разтревожени. Единият очевидно беше настинал, дори веднъж не можа да се въздържи и се изкашля по микрофона. И двамата непрекъснато поглеждаха вляво и вдясно от камерата., сякаш в студиото седеше някой, който ги следеше да не кажат нещо излишно.
Ник прекара нощта на верандата. Спа неспокойно и сънува кошмари. На следващия ден Джейн Бейкър угасна пред очите му… а той не можеше да й каже нито дума, за да я утеши в последните й мигове.
Докато седеше до леглото й, усети, че тя го хваща за ръката. Погледна бледото й, изпито лице. Сега кожата й беше суха, цялата пот се бе изпарила. Ала това ни най-малко не го обнадежди. Джейн умираше. Той се бе научил да разпознава приближаването на смъртта.
— Ник — прошепна Джейн и се усмихна, сетне стисна ръцете му в своите. — Отново искам да ти благодаря. Никой не обича да умира в самота, нали?
Младежът енергично поклати глава, но не в знак на съгласие, а на яростно отричане на думите й.
— Зная, че умирам — спокойно продължи тя, — но това не е важно. В онзи гардероб има една бяла рокля, Ник. Ще я познаеш по… — Думите й бяха прекъснати от пристъп на кашлица. Когато се успокои, Джейн Бейкър продължи: — … по дантелата. Бях облечена с нея, когато заминахме на сватбено пътешествие. Още не ми е отесняла, поне доскоро не беше. Навярно сега ще ми е малко широка — поотслабнала съм — но това няма значение. Винаги съм харесвала тази рокля. С Джон отидохме на езерото Понтчартин. Това бяха двете най-щастливи седмици в живота ми. Всъщност с Джон винаги съм била щастлива. Нали няма да забравиш за роклята, Ник? Искам да ме погребат в нея. Нали няма да ти е много неприятно… да ме преоблечеш?
Младежът с мъка преглътна и поклати глава, вперил поглед в завивката. Навярно Джейн почувства мъката и стеснението му, тъй като повече не спомена за роклята, а тактично премина на други теми, като бърбореше почти кокетно. Разказа му как спечелила състезанието за художествено четене в гимназията и се класирала за финала в Арканзас и как фустата й се смъкнала и паднала в краката й точно когато стигнала до кулминационната точка на „Демона-любовник“ от Шърли Джексън. Как сестра й заминала за Виетнам с баптистки мисионери и се върнала с три осиновени деца. Как преди три години с Джон отишли на екскурзия и някакъв злонамерен елен ги принудил да се покатерят на високо дърво, където останали цял ден.
— Седяхме на един клон и се целувахме като гимназисти — унесено продължи тя. — Господи, не можеш да си представиш в какво състояние беше Джон, когато слязохме. Беше… и двамата бяхме… влюбени… безумно влюбени… винаги съм смятала, че светът се крепи на любовта., единствено тя помага на хората да останат на крака в един свят, където притеглянето сякаш иска да ги повали… и да ги принуди да пълзят… ние бяхме… толкова влюбени…
Накрая се унесе и спа, докато Ник я събуди, като дръпна завеса или стъпи на скърцаща дъска на пода. Тя отново забълнува; внезапно закрещя с глас, задавен от храчките в гърлото й:
— Джон! О, Джон, никога няма да се науча да ловя риба с тази проклета пръчка! Джон, помогни ми! Трябва да ми помогнеш! Трябва да ми…
Джейн замлъкна и отчаяно се опита да си поеме дъх, от гърдите й се изтръгна злокобно свистене, което Ник не чу, но някак си усети. От носа й потече тънка струйка черна кръв. Тя се отпусна на възглавницата и няколко пъти рязко завъртя глава, като че взимаше някакво жизненоважно решение и отговорът беше отрицателен.
После сякаш се успокои и затихна.
Ник плахо притисна ръка до шията й, сетне опипа вътрешната страна на китката й, накрая срамежливо допря длан до гърдите й. Сърцето й не биеше. Беше мъртва. Часовникът важно тиктакаше на нощното шкафче, но и двамата не можеха да го чуят. За миг Ник отпусна глава на коленете си и заплака безмълвно, както плачат всички глухонеми. Веднъж Руди му каза: „Единственото, което можеш, е да рониш сълзи, но това може да ти свърши добра работа в свят като нашия, който наподобява сапунена опера.“