Маймуната умря в дванайсет и петнайсет. Допреди миг седеше апатично, подпряла глава на скръстените си ръце, сетне клепачите й запърхаха и тя падна върху циментовия под с тъп, ужасяващ звук.
Лари не искаше да остава тук нито миг повече. Стана и бавно се отправи към естрадата в центъра на парка. Преди петнайсетина минути бе дочул в далечината виковете на лудия, предвещаващ нашествието на чудовищата, но сега единствените звуци наоколо бяха потракването на токовете му по асфалта и чуруликането на птичките. Браво на тях — очевидно грипът не им влияеше!
Когато наближи естрадата, забеляза някаква жена, седнала на една от скамейките. Навярно бе към петдесетте, но явно беше положила усилия да изглежда по-млада. Носеше скъпи сиво-зелени панталони и силно деколтирана копринена блуза селски тип… „Доколкото знам — помисли си Лари, — селяните не могат да си позволят дрехи от коприна.“ Дочула стъпките му, непознатата вдигна глава и се огледа. Държеше някаква таблетка и небрежно я пъхна в устата си, като че беше фъстък.
— Здравейте — обърна се към нея младият мъж. Забеляза, че жената има сини очи, които го гледаха проницателно иззад очилата със златни рамки. Чантата й беше обточена с кожа, очевидно от норка. Тя носеше четири пръстена — венчална халка, два пръстена с брилянти и един със скъп изумруд.
— Ъ-ъ… не съм опасен — продължи той, и си помисли, че дрънка нелепости, но непознатата имаше основание да се страхува, тъй като бижутата й струваха минимум двайсет хиляди долара. Възможно бе камъните да са фалшиви, но жената не изглеждаше от онези, които биха носили евтини имитации.
— Да — промълви тя, — не изглеждате опасен, както и болен. — Произнасяйки последната дума, тя леко повиши интонацията си, превръщайки фразата си във вежлив въпрос. Не беше така спокойна, както му се бе сторило в първия момент — лявата страна на шията й потръпваше от лек тик, а в проницателните й сини очи се четеше същият ужас, който тази сутрин Лари бе видял в собствените си очи, докато се бръснеше.
— Ами… изглежда, че съм здрав. А вие?
— Не мога да се похваля със същото. Знаете ли, че на подметката ви е залепена обвивка от сладолед?
Той погледна надолу и се убеди, че е права. Изчерви се, тъй като навярно със същия обвинителен тон би му съобщила, че ципът на панталоните му е отворен. Застана на един крак и се помъчи да отлепи хартийката.
— Приличате на щъркел — заяви непознатата. — По-добре седнете и опитайте отново. Между впрочем казвам се Рита Блекмор.
— Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Лари Ъндърууд — представи се той и седна до нея. Жената му подаде ръка и той леко я стисна, докосвайки пръстените й. Сетне грижливо отлепи хартията от подметката си и педантично я пусна в кошчето за смет с надпис: „Паркът е ваш — пазете чистота“. Внезапно това му се стори толкова забавно, че отметна глава и се засмя. Смееше се от сърце за пръв път от деня, когато се прибра у дома и намери майка си просната на пода, и с облекчение установи, че още е способен на това. Усещането бе прекрасно.
Рита Блекмор се усмихна, очевидно заразена от веселието му, и той отново беше поразен от небрежната й елегантност и красотата й. Приличаше на жена от роман на Ъруин Шоу — може би на Ивлин от „Нощна смяна“, или на героинята от телевизионния сериал, който бе гледал като малък.
— Когато чух стъпките ви, за малко не избягах — промълви тя. — Страхувах се, че идва онзи тип със счупените очила и странните предсказания.
— Аха, лудият, който предвещава нашествието на чудовищата.
Рита Блекмор отвори чантата си, обточена (навярно) с кожа от норка, извади пакет ментолови цигари, сетне отбеляза:
— Човекът ми напомня безумен Диоген.
— Да, търси честно чудовище — отново се засмя Лари. Жената запали цигара и жадно вдъхна дима.
— За разлика от много други той не е болен — продължи младият мъж.