— Портиерът на нашата сграда също изглежда здрав — отбеляза Рита. — Продължава да стои на поста си. Когато излязох тази сутрин, му дадох цели пет долара бакшиш. Питам се защо — затова, че не е болен, или че стои на поста си? Как мислите?
— Не мога да ви отговоря, тъй като почти не ви познавам.
— Прав сте. — Тя прибра цигарите си в чантата и Лари забеляза, че вътре има пистолет. Жената проследи погледа му и обясни:
— Принадлежеше на мъжа ми. Той беше висш банков служител — винаги така отговаряше, когато го питаха как си изкарва прехраната. Умря преди две години по време на обяд с един от онези араби, дето лицата им лъщят, сякаш са наплескани с крем. Получил масивен инфаркт и както се казва, умрял на поста си. Много ми харесва този израз, Лари.
Една сипка кацна наблизо и закълва из пръстта в лехата.
— Съпругът ми до смърт се страхуваше от крадци, затова купи това оръжие. Лари, вярно ли е, че при изстрел пистолетите имат силен откат и се разнася оглушителен гръм?
Младият мъж, който никога през живота си не беше използвал пистолет, отвърна:
— Не мисля, че този има силен откат. Предполагам, че е 38-калибров.
— По-скоро 32. — Тя извади пистолета от чантата си и Лари забеляза, че вътре има много флакончета с таблетки. Този път Рита не проследи погледа му, тъй като се взираше във вишневото дърво на петнайсетина крачки от скамейката. — Иска ми се да го опитам. Как мислите, ще улуча ли онова дърво?
— Не зная — предпазливо отвърна Лари. — Струва ми се, че не…
Жената дръпна спусъка, разнесе се силен гръм. Върху стъблото на вишната се появи дупка.
— Точно в целта — обяви Рита и продуха дулото като професионалист.
— Прекрасно попадение — похвали я Лари, но едва когато жената прибра оръжието в чантата си, сърцето му престана да бие лудешки.
— Сигурна съм, че с този пистолет не бих могла да застрелям човек. Освен това навярно скоро няма да има по кого да се стреля.
— Ами… не знам.
— Забелязах, че гледате пръстените ми. Искате ли да ви подаря един?
— Какво? О, не! — Той отново се изчерви.
— Като банкер мъжът ми беше луд по брилянтите. Вярваше в тях както баптистите вярват в края на света. Знаете ли, понякога ми се струваше, че притежава цяла диамантена мина. Но ако някой поиска пръстените ми, незабавно ще му ги дам. В края на краищата това са просто бижута, нали?
— Навярно сте права.
. — Разбира се — каза тя и лявата част на шията й отново потръпна от тика. — Ако някой отчаян безумец ги пожелае, моментално ще му ги подаря, освен това ще му дам адреса на „Картие“. Там предлагат много по-богат избор от скъпоценни камъни.
— Какво смятате да правите сега? — попита младият мъж.
— А вие?
— Не знам — въздъхна Лари.
— Точно това щях да ви отговоря и аз.
— Знаете ли, тази сутрин някакъв тип ми се похвали, че отива на стадиона и ще си направи… ще мастурбира пред вратата. — Той отново почувства, че се изчервява.
— Защо да бие толкова път! — възкликна Рита. — Трябвало е да му предложите по-близък обект. — Тя въздъхна, сетне потръпна. Отвори чантата си, извади флаконче и пъхна в устата си желатинова капсула.
— Какво е това? — поинтересува се Лари.
— Витамин Е — отвърна жената, усмихна се широко и престорено, а шията й отново потръпна от тика. Сетне усмивката й помръкна.
— В баровете няма никого — ни в клин, ни в ръкав заяви Лари. — Отбих се в заведението на Пат на Четирийсет и трето Авеню и там беше празно. Минах зад огромния махагонов тезгях и си налях водна чаша с „Джони Уокър“. Внезапно ми стана тъпо и си излязох, без дори да докосна питието.
Двамата едновременно въздъхнаха.
— Вашата компания ми е безкрайно приятна — заяви жената. — Харесвате ми и се радвам, че не сте умопобъркан.
— Благодаря, госпожо Блекмор — изненадано и доволно отвърна младият мъж.
— Рита. Казвайте ми Рита.
— Съгласен.
— Гладен ли си, Лари?
— Всъщност да.
— Ще поканиш ли дамата на обяд?
— С най-голямо удоволствие.
Тя се изправи и с иронична усмивка го подкани да я хване под ръка. Лари се подчини и усети аромата на пудрата й, който му подейства едновременно успокояващо и тревожно, накара го да се почувства остарял. Когато с майка му отиваха на кино, тя винаги си слагаше пудра.
Забрави невеселите си мисли, когато излязоха от парка и тръгнаха по Пето Авеню, отдалечавайки се от умрялата маймуна, от лудия „Диоген“ и от ужасяващия мъртвец, седнал в обществената тоалетна сред облак мухи. Рита неуморно бърбореше и по-късно той не можеше да си спомни думите й (с изключение на една фраза: „Винаги съм мечтала да се разхождам по Пето Авеню под ръка с младеж, който може да ми бъде син, но не е“), но често си припомняше тези мигове, особено след като Рита започна да се разпада като зле направена играчка. Спомняше си красивата й усмивка, циничното бърборене, звука, издаван при търкането на панталоните й.