Тогава да изхвърлим болните от лятното селище — предложи някой.
Но мнозинството беше непреклонно — „Поддръжката на училищата, пътищата и обществените плажове, както и помощите за бедните идват от данъците на вилите. Освен летния бизнес има много други предприятия, които просперират благодарение на натрупаните през сезона приходи. Ако се отнасяме към летовниците така безцеремонно, можем да бъдем сигурни, че няма да се върнат никога повече. Ще трябва да ловим раци и да ровим за миди в калта след отлива, за да се изхранваме.“ Идеята да се изгонят курортистите бе отхвърлена почти единодушно.
Пътищата бяха затворени още същата вечер. На 25-ти, още преди изгрев слънце дори, бяха ранени няколко души, а трима-четирима — убити. Повечето се движеха на север — стичаха се от Бостън, обезумели от страх, сграбчени от паниката. Връщаха се към Йорк, без да протестират, и плащаха таксата за другата магистрала. Някои нещастници обаче не бяха в състояние да разберат за какво става дума и се опитваха да минат направо през барикадите или пък да заобиколят по банкета. Но не ги пуснаха по-нататък.
Само че до вечерта повечето от пазачите също се разболяха. Очите им блестяха трескаво от високата температура и току някой стискаше пушката между коленете си, за да се изсекне. Други пък най-ненадейно падаха на земята в безсъзнание — както се случи с Фреди Деланси и Къртис Бийчам — и ги откарваха в импровизираната лечебница на върха на хълма, където по-късно умираха.
Вчера сутринта бащата на Франи, който се изказа на събранието против идеята да се блокират пътищата, си легна, Франи остана да се грижи за него. Той не й позволи дори да издума за лечебницата.
— Ако умирам — каза й, — поне нека да бъде тук, у дома, почтено и на спокойствие.
Следобед уличното движение почти замря. Гюс Динсмор, пазачът на платения паркинг до плажа, предполагаше, че пътят е задръстен от внезапно спрели коли, така че дори и най-умелите шофьори (или шофьорки) няма да успеят да се измъкнат. И добре че беше така, защото на 25-ти следобед едва ли имаше и двайсет души, които да са в състояние да пазят бариерите. Гюс, който до вчера беше съвсем здрав, вече имаше силна хрема. Всъщност освен Франи единственият здрав човек в града беше Харолд — шестнайсетгодишният брат на Ейми Лодър. Самата Ейми почина точно преди градското събрание. Сватбената й рокля висеше необличана в гардероба.
Днес Фран не беше излизала и не беше виждала никого, откакто вчера следобед Гюс намина да я види. Тази сутрин чу няколко коли и два последователни пушечни изстрела, но това беше всичко. Пълната тишина усилваше усещането за нереалност, което я бе обзело.
„Сега пък и тези проблеми, които трябва да реша.. Мухи… очи… сладкиш.“ Изведнъж установи, че слуша внимателно шума на хладилника. Той имаше автоматична приставка за лед и през около двайсет секунди, когато изпадаше поредното кубче, се чуваше глухо тупване.
Седя така почти час — с чинията пред себе си, продължавайки да се чувства замаяна. Лека-полека в главата й започна да се върти нова мисъл, или по-точно две мисли, които хем бяха свързани, хем нямаха нищо общо. „Да не би зад тях да се крие нещо друго?“ — запита се тя. Продължавайки да се вслушва в шума от падащите бучки в машинката за лед, Франи се опитваше да си отговори на въпроса. Първо, че баща й си бе отишъл. Беше починал у дома и ако знаеше, сигурно щеше да е доволен. Другото беше свързано с днешния ден — прекрасен летен ден, просто идеален. В такива дни на мейнското крайбрежие идваха туристи. Не за да се къпят, защото водата никога не е достатъчно топла, а просто да се порадват на хубавото време.
Грееше ярко слънце. Франи виждаше термометъра от външната страна на задния кухненски прозорец. Живакът показваше малко над 26 °С. Беше прекрасен ден и баща й бе починал. „Звучи мелодраматично, но какво друго би могло да означава?“ Смръщи се. Във вторачения й поглед се четеше объркване. Опита се да заобиколи странния въпрос, но вниманието й отново и отново се връщаше към него. Денят беше прекрасен и топъл, а баща й бе мъртъв. Изведнъж Франи прозря какво означава това и присви очи, сякаш някой я удари. Неволно сграбчи покривката и я дръпна рязко, при което чинията отхвръкна на пода и се разби с трясък. Франи изпищя и посегна към лицето си. Пръстите й оставиха яркочервени бразди. Замаяното, безразлично изражение изчезна от очите й и те заблестяха силно, сякаш някой й бе ударил шамар или пък бе поднесъл шишенце амоняк под носа й. „Не мога да държа труп вкъщи. Не и посред лято.“ Полека-лека апатията я сграбчваше отново и замъгляваше мисълта й. Положението вече не й изглеждаше толкова ужасяващо. Отново се заслуша как ледените кубчета глухо падат едно след друго…