Нямаше никаква миризма, а от това Франи се беше страхувала най-много.
Той почина в двойното легло, което бе делил години наред с Карла. Франи постели покривка от онази страна, където спеше майка й, така че краят й да се допира до ръката, таза и крака на баща й. Главата никога не я беше боляла толкова силно. Преглътна с мъка и се приготви да претърколи тялото върху савана.
Питър Голдсмит беше облечен в раираната си пижама, толкова обикновена, та Франи чак се подразни, но трябваше да се примири с нея. Не можеше и да помисли първо да му свали дрехите, а след това да го облече наново.
Приготви се да действа смело и сграбчи лявата му ръка — беше твърда като камък. Напъна се да го обърне на другата страна, при което от гърлото на мъртвеца се изтръгна смразяващ звук, който като че ли нямаше край и стържеше в хранопровода му, сякаш вътре бе полазил скакалец и оживял в тъмното, сега скрибуцаше ли, скрибуцаше.
Франи изпищя пронизително, спъна се и събори нощното шкафче. Гребените, четките, будилникът и шепа монети се посипаха по пода. Сега вече се появи и миризмата — отвратителна миризма на разложено. Разнесе се и последният остатък от защитната мъгла, която я беше обвила, и Франи разбра истината. Свлече се на колене, обви глава с ръце и силно зарида. Не погребваше кукла с човешки размери, а баща си, и последното човешко нещо, което бе останало след него, беше тази спарена, влажна миризма, която тежеше във въздуха. А скоро и тя щеше да изчезне.
Светът посивя и собственият й плач, силен и непрестанен, й се стори далечен. Сякаш плачеше друг, може би някоя от дребните мургави жени, които четат новините по телевизията. Мина известно време, не знаеше точно колко. После, лека-полека, започна да идва на себе си и да осъзнава, че всичко тепърва започва. Всичко, което само преди малко никак не би могла да се накара да направи.
Приближи се до тялото и го преобърна. Отново се чу оригващият звук, но този път беше протяжен, стихна бързо. Франи целуна челото на баща си и прошепна:
— Обичам те, тате. Обичам те, Франи те обича. Сълзите й капеха по лицето му и там заблестяваха. Свали пижамата и го облече в най-хубавия му костюм, почти без да усеща глухото припукване на гърба си и болката във врата и ръцете, когато повдигаше всеки крайник с цялата му тежест, пъхаше го в дрехата и го отпускаше отново на леглото. Подпря главата с два тома от „Книгата на познанието“, за да оправи вратовръзката. В най-долното чекмедже на шкафа, под чорапите на Питър, откри военните му медали — Пурпурна лента, медали за храброст, отличия за участие в различни акции… и бронзовата звезда, която бе получил в Корея. Закачи ги на ревера му. В банята откри бебешка пудра „Джонсън“, с която напудри врата и ръцете му. Ароматът й, сладък и изпълнен с носталгия, отново я накара да се разплаче. Потта лепнеше по тялото й. От изтощение под очите й имаше тъмни кръгове.
Зави го с покривката, после взе комплекта за шиене на майка си и заши краищата на плата. Повтори и потрети шева. Пъшкайки, почти разплакана, успя да премести тялото на пода. После спря да си отдъхне. Когато почувства, че може да продължи, повдигна горната част на трупа и го завлече до стълбите, а сетне възможно най-внимателно го свали на първия етаж. Отново спря, дишайки на пресекулки. Болката бе станала остра, неистова и пулсираше в главата й.
Извлече тялото през всекидневната и кухнята и се озова на верандата. После го затътри надолу по стъпалата. Отново трябваше да си почине. Над земята вече падаше златен полумрак. Пак й домъчня и седна до мъртвеца, захлупила глава на коленете си, поклащайки се назад-напред, хлипайки. Наоколо пееха птици. Накрая успя да замъкне тялото до градината.
Най-сетне свърши. Докато сложи и последните бучки пръст — застанала на колене, тя ги редеше, сякаш бяха парченца от пъзел — стана девет и четвърт. Цялата беше оцапана с пръст. Кожата й беше чиста само около очите, защото бе плакала. Едвам се държеше на краката си от изтощение. Косата й висеше покрай лицето на сплъстени кичури.
— Почивай в мир, татко — промърмори тя. — Моля те.
Замъкна лопатата обратно в работилницата на баща си и я захвърли равнодушно. Пресече кухнята, без да пали лампата, и свали гуменките си на прага на дневната. Отпусна се на дивана и веднага заспа.
В съня си Франи отново се качваше по стълбите и отиваше при баща си, за да изпълни дълга си и да се погрижи да го зарови в земята. Но когато влезе в стаята, тялото вече беше обвито в покривката и мъката от загубата се смени с друго чувство… подобно на страх. Против желанието си тя прекоси притъмнялата стая, всъщност искаше само да избяга, но нямаше сили да спре. Покривката отразяваше сенките — призрачни, зловещи — и Франи изведнъж осъзна, че това отдолу не е баща й. Не беше и мъртво. Там имаше нещо… някой… изпълнен с мрачна жизненост и зловещо веселие. По-добре да се прости с живота си, преди да повдигне покривката, но просто… не можеше… да се въздържи.