ЗАТВОРЕНО ДО ВТОРО НАРЕЖДАНЕ
РАНДАЛ
Върна се и надникна зад ъгъла към коридора, откъдето бе дошъл. Мъртвото тяло в херметичен костюм беше толкова далеч, че изглеждаше миниатюрно, не по-голямо от точица, но като го видя там, така непроменимо й вечно, на Стю му се прищя да избяга колкото се може по-бързо.
За втори път обърна гръб на този коридор и се запъти надясно. На двайсетина метра отново го очакваше Т-образно разклонение. Пак сви надясно и мина покрай още стаи. Коридорът го отведе пред микробиологичната лаборатория. В едно от отделенията млад човек по слипове лежеше проснат на бюрото си. Беше в кома, от носа и устата му течеше кръв. Гърдите му свиреха като октомврийски вятър в изсъхнали царевични стебла.
Тогава Стю затича, от един коридор в друг, като се убеждаваше все повече и повече, че изход няма — поне на този етаж. Ехото от стъпките му го преследваше; струваше му се, че или Елдър, или Вик е останал жив точно толкова време, че да успее да изпрати цял взвод военна полиция по петите му. Но това внушение бе заменено от друго, което Стю свързваше със странните си сънища от последните няколко нощи. То го завладя така силно, че вече не смееше да се обърне — страхуваше се, че ще види фигура в бял костюм, която тича след него; фигура в бял костюм, зад чиято маска от плексиглас вместо лице има само чернота. Ужасяващо привидение, наемен убиец, изникнал от нечие лудешко подсъзнание, пратеник от космическото пространство.
Пъхтейки, Стю сви зад ъгъла, пробяга с всичка сила цели три метра, преди да осъзнае, че коридорът свършва, и се блъсна във вратата, на която имаше табела с надпис: „ИЗХОД“.
Блъсна резето, убеден, че няма да успее дори да го помръдне, но то поддаде и вратата се отвори лесно. Стю слезе четири стъпала и стигна до друга врата. От лявата страна на площадката стълбите продължаваха надолу и там цареше пълна тъмница. Горната половина на втората врата беше от обикновено стъкло, но укрепена с телена мрежа. Отвън тъмнееше нощта — красива, мека лятна нощ, изпълнена с цялата свобода на света.
Стю продължаваше да гледа навън като прикован, когато нечия ръка се протегна от непрогледния мрак на стълбището и сграбчи глезена му. Той пое рязко въздух и в гърлото му сякаш се заби трън. Усещаше стомаха си като къс лед и когато се огледа, в мрачината долу забеляза омазано с кръв, ухилено лице, което бе обърнато към него.
— Слез при мен да си хапнем пиле, хубавецо — прошепна хриплив, угасващ глас. — Тук е тооолкова тъмно…
Стю изкрещя и се опита да се отскубне. Хилещото се същество не го пускаше и продължаваше да говори, да гримасничи и да се киска. От ъглите на устата му се стичаше кръв или жлъч. Той се опита да се отскубне, после ритна ръката с все сила. Лицето, което надничаше от мрака, изчезна. Първо се чуваха само глухи удари от падането, а после започнаха и писъците. От болка или от ярост, това Стю не знаеше. А му беше и все едно. Той блъсна външната врата с рамо. Тя с трясък се отвори и младият мъж политна навън и размаха ръце, опитвайки се да запази равновесие. Ала не успя и се строполи върху циментената пътека. Мъчително бавно се изправи в седнало положение. Виковете зад него бяха секнали. Хладният вечерен ветрец лъхна лицето му и изсуши потта по челото му. Той погледна тревата и цветните лехи, сякаш никога в живота си не бе виждал нещо подобно. Никоя нощ досега не бе имала такъв прекрасен аромат. В небето плуваше полумесецът. Стю погледна нагоре към него с благодарност, сетне тръгна през подяната към пътя, който водеше надолу към град Стовингтън. Тревата бе посипана с роса. Долавяше шепота на вятъра в елите.
— Аз съм жив — обърна се Стю Редман към нощта и заплака. — Жив съм, слава на Бога, благодаря ти, Господи, благодаря ти, Господи, благодаря ти…
Леко олюлявайки се, той тръгна по шосето.
30.
Над тексаската пустош се носеше прахоляк, който надвечер обви Арнет в полупрозрачна завеса и градът придоби призрачен вид. Табелата от бензиностанцията, на Бил Хапском бе паднала от вятъра и сега лежеше насред пътя. Някой бе забравил да спре газта в къщата на Норм Бруът; една искра от климатичната инсталация бе достатъчна предишния ден всичко да хвръкне във въздуха; по цялата Лоръл Стрийт се посипаха трески от ламперия, покъщнина и детски играчки. Канавките на главната улица бяха пълни с кучешки трупове и мъртви войници. В магазинчето на Ранди някакъв мъж по пижама бе проснат върху щанда за месо с увиснали надолу ръце. Едно от кучетата, които сега се търкаляха в канавката, бе ръфало лицето му, преди да изгуби апетит. Десетки котки — те не прихващаха грипа — се скитаха по улиците и ту се появяваха, ту изчезваха в смълчания полумрак като мъгливи сенки. От няколко къщи се чуваше несекващо пращене на телевизор без образ. От време на време се блъсваше капак на прозорец. Насред Дърджин Стрийт, пред кръчмата „Индиън Хед“, беше спряло червено комби — старо, ръждясало, с избеляла боя и надписи от двете страни, където едвам се четяха думите: „СВЕТКАВИЧНИ ДОСТАВКИ“. Вътре имаше празни бирени и содени бутилки за размяна. На верандата на Тони Лиоминстър на Лоугън Лейн, в най-хубавия квартал на Арнет, пееха звънчета, полюшвани от вятъра. На алеята към входа на къщата бе паркиран Скаутът на Тони. Стъклата му бяха свалени. Семейство катерички се бе заселило на задната седалка. Слънцето напусна Арнет и градът постепенно се скри под крилото на нощта. Освен цвъртенето и шумоленето на животинките и звъна от камбанките на верандата на Тони Лиоминстър наоколо цареше мъртвешка тишина. Мъртвешка тишина.