Изнесе го навън, изкопа дълбока дупка и го погреба заедно с клетката. Баща му нищо не попита, сигурно дори беше забравил, че синът му има заек — Лойд не беше кой знае колко умен, в сравнение с татко си обаче бе титан на мисълта — само че момчето никога не забрави случилото се. Винаги го бяха тормозили особено ясни сънища и смъртта на зайчето се появяваше в поредица ужасни кошмари. А сега споменът изплува, докато Лойд седеше на леглото със свити крака и си казваше, че някой ще дойде, просто няма как да не дойде непременно ще дойде някой, за да го пусне на свобода. Не беше болен от грипа, наречен „капитан Трипс“; просто беше гладен. Както е бил заекът. Точно като него.
Снощи заспа след полунощ, а тази сутрин се захвана с крака на леглото. И сега, гледайки разкървавените си пръсти, го изпълни нов ужас при спомена за лапите на заека, чиято смърт не бе желал.
Около един часа на обяд на 29-ти юни успя да свали крака. Последният болт бе поддал със смешна лекота; кракът изтрополи на пода на килията, а Лойд просто го гледаше и се питаше за какво, по дяволите, му е притрябвал. Желязото беше дълго около метър.
Взе го, отиде в предната част на килията и разярено зачука с него по синкавата стоманена решетка, сякаш удряше гонг.
— Ей! — крещеше той, опитвайки се да надвика плътния метален звън. — Ей, искам навън! Искам да се разкарам от това шибано място, ясно ли ви е? Ей, мамка му, ееей!
Спря и се заслуша в заглъхващото ехо. За миг настъпи пълна тишина, а после от долния етаж долетя възторжен дрезгав отговор:
— Мамо! Тук долу, мамо! Тук съм, долу!
— Боооже — изрева Лойд и запрати крака в ъгъла. Мъчи се с часове, едва не си изпочупи пръстите, за да събуди оня задник.
Седна на леглото, повдигна дюшека и извади парче корав хляб. Дълго се пита дали да прибави към него и шепа фурми; после си каза, че трябва да ги пази, но все пак извади и тях. Лапаше ги една по една, като кривеше лице, и остави хляба за накрая, за да премахне от устата си лигавия, сладникав вкус.
Като привърши с оскъдния, така наречен обяд, без никаква определена мисъл се насочи към десния ъгъл на килията.
Погледна надолу и сподави писък на отвращение. Траск бе проснат напряко на леглото и краката му висяха отстрани, крачолите на панталоните леко повдигнати. Над затворническите пантофи, които раздаваха тук, се виждаха голите му глезени. Голям плъх със загладена козина използваше случая да обядва. Противната розова опашка беше прилежно завита около сивото му тяло.
Лойд отиде в другия край на килията си и взе крака. Върна се и за миг остана неподвижен, питайки се дали плъхът няма да го види и да реши да се премести на някое не толкова оживено място. Но гадината беше с гръб към него — или поне така изглеждаше — и дори не подозираше за присъствието му.
Той премери разстоянието на око и прецени, че кракът ще свърши идеална работа.
Изсумтя и го запрати с все сила. Желязото размаза плъха върху крака на мъртвеца и той тупна на земята. Плъхът лежеше замаян до него и дишаше едва-едва. По мустаците му имаше капки кръв. Риташе със задните си крака, сякаш малкият миши мозък му казваше да бяга, но някъде по гръбначния стълб сигналите съвсем се объркваха. Лойд го удари още веднъж и го уби.
— На ти, шибан плъх такъв — рече му той.
Остави крака на земята и се повлече към леглото си. Беше разгорещен и уплашен и му се плачеше. Извърна се и кресна през рамо:
— Как ти харесва плъхския рай, бе, шмиргел?
— Майко! — отвърна му щастливо познатият глас. — Ма-а-айко-о-о!
— Млъквай! — изрева Лойд. — Не съм майка ти! Майка ти прави минети в някой бардак в Задник, щата Индиана!
— Мамо? — в гласа се промъкнаха нотки на съмнение. После замлъкна.
Лойд захлипа. Докато плачеше, триеше очи с юмруци като малко момче. Искаше сандвич с шницел, искаше да говори с адвоката, искаше да се махне оттук.
Най-накрая се изпъна на леглото, покри очи с ръка и започна да мастурбира — хубав начин да се приспиш, не по-лош от кой да е друг.
Когато отново се събуди, беше пет часът сутринта и в отделението „Строг режим“ цареше мъртва тишина. Със замъглен поглед Лойд се измъкна от леглото, което сега се накланяше напред като пияница, защото му липсваше опора. Затворникът се подготви за писъците „майко!“ и заудря по решетката, както готвачът във ферма вика наемните работници за вечеря. Вечеря. Ето ти една дума, от която едва ли има по-хубава! Пържоли, пържени картофи, рибен сос, пресен грах, мляко, в което да сипваш шоколадов сироп, докато лъжичката застане изправена. И огромна, огромна купа от любимия стар ягодов сладолед за десерт. Не никоя друга дума не може да се сравни с „вечеря“.