34.
От много време, вече дни наред (колко дни? кой знае? във всеки случай не и Боклукчията) Доналд Мъруин Елбърт, известен на близките си приятели от тъмното училищно минало като Боклукчията, скиташе нагоре-надолу по улиците на Паутанвил, щата Индиана, като се опитваше да избяга от гласовете, кънтящи в ушите му, и прикривайки глава с ръце, отбягваше камъните, с които го замеряха разни призраци.
Здрасти, Боклучарник!
Хей, Боклукчийо, пипнах ли те, бе, Боклук! Пална ли някой хубав пожар тази седмица?
О, Боклук, какво каза старата дама Семпъл, когато й запали чека за пенсията?
Здрасти, Боклуче, искаш ли да си купиш малко керосин?
Как ти се стори шоковата терапия в Тер Оут, а Боклучарче?
Боклук
Абе, Боклучарник!
Понякога си казваше, че тези гласове не са истински, но друг път им крещеше да млъкнат само за да се убеди, че чува единствено своя глас, който отеква между къщите и витрините и подскача по сивите стени на автомивката „Жул-жул“. Доналд работеше тук, а днес, 30-ти юни, седеше на прага и ядеше дебел сандвич с фъстъчено масло, желирано телешко, домати и горчица „Гулден Диабло“. Наоколо не се чуваше никакъв друг глас освен неговия. Къщите и магазините отблъскваха ехото като нежелан гост и то отново се връщаше в собствените му уши. Понеже в Паутанвил, неизвестно как, не бе останал никой. Всички си отидоха… дали пък? Те винаги го бяха смятали за луд, а само един луд би си помислил, че освен него в родния му град няма жива душа. Но нефтените резервоари на хоризонта — огромни, бели и кръгли като купести облаци — все привличаха погледа му. Намираха се между Паутанвил и пътя за Гари и Чикаго; Доналд знаеше какво точно иска да направи и това вече не беше мечта. Беше лошо нещо, но не и мечта, а без друго нямаше да може да се възпре.
Опари ли се, Боклук?
Ей, Боклукчийо, не знаеш ли, че който си играе с огън, подмокря чаршафа?
Май нещо свирна покрай ухото му. Той подсмъркна, вдигна ръце, изпускайки сандвича си на земята, и се сви, за да избегне удара, но нямаше нищо; беше сам. Отвъд сивата стена на автомивката беше само щатската магистрала № 130 в Индиана, по която се стигаше до Гари, но първо се минаваше покрай огромните резервоари за нефт на Чийри Ойл Къмпани. Продължавайки да подсмърча леко, Доналд взе сандвича си от земята, колкото можеше поизчисти белия хляб от праха и отново го захапа.
Мечти ли бяха наистина? Едно време баща му беше жив, само че шерифът го пречука насред улицата срещу Методистката църква и цял живот трябваше да живее все с тази мисъл.
Абе, Боклук, шерифът Грийли пречука твоя старец насред улицата като куче; известна ли ти е тая работа, шантав тъпак такъв?
Уендъл Елбърт бил в кръчмата на О’Тул, избухнала свада, той имал пистолет и застрелял съдържателя; после се върна в къщи и уби двамата по-големи братя и сестрата на Боклукчията — о, Уендъл Елбърт беше странен тип с лош нрав и бе започнал да превърта доста преди тази нощ, а и всеки в града ще ви каже, че крушата не пада по-далеч от корена си — и щеше да гръмне и майката, само че Сали Елбърт се разпищя и избяга в нощта на ръце с петгодишния Доналд (който по-късно щеше да се прочуе като Боклукчия). Застанал на предните стълби, Уендъл Елбърт продължи да стреля по бегълците — куршумите свистяха покрай тях и се забиваха в асфалта, а при последния изстрел евтиният пистолет — Уендъл го бе купил от някакъв черньо в един бар на Стейт Стрийт в Чикаго — избухна в ръката му. Едно парче отнесе почти цялото му лице. Той тръгна по улицата, заслепен от стичащата се кръв, като продължаваше да пищи и да размахва остатъка от оръжието — барабанът бе сплескан и сцепен на две като остатък от пура-шега, която гръмва, като я запалиш. Точно пред Методистката църква се появи Грийли с единствената патрулна кола в града и му заповяда да не мърда и да хвърли оръжието на земята. Вместо това Уендъл Елбърт насочи остатъка от съботната изненада към шерифа, който или не забеляза, че барабанът й е смачкан, или не пожела да забележи, но така или иначе резултатът беше един и същ.
Той изпразни двата си пистолета в Уендъл Елбърт.
Ало, Боклук, още ли не си си изгорил ОНАЯ РАБОТА?
Огледа се да разбере кой бе извикал — по гласа приличаше на Карли Йейтс или на някой от неговата тайфа — само дето Карли беше хлапе, колкото и той самият.
Може би сега пак можеше да се нарича просто Дон Елбърт, вместо Боклукчията, точно както Карли Йейтс си беше просто Карл Йейтс, продавач на коли в могъщото представителство на „Крайслер-Плимут“ тук, в града. Е, да, но Карл Йейтс вече го нямаше, нямаше никой, а и отсега нататък може би вече беше късно да става какъвто и да било.