Така си течеше неговият живот — гласовете, някой камък от време на време, автомивката. В обедните почивки седеше там, където бе седнал днес, ядеше сандвич с бекон, маруля и домат, приготвен от майка му, гледаше резервоарите и се питаше каква ли ще бъде експлозията.
Така си течеше неговият живот, докато една вечер не се оказа във фоайето на Методистката църква с петлитрова туба бензин, който поръси навсякъде — особено върху купчината стари книги с химни в ъгъла; тогава спря и си каза: „Това е лошо, че и по-кофти — ТЪПО е; веднага ще разберат чие дело е, дори и някой друг да го е направил, и ще те «приберат на топло».“ Мислеше си тези неща и усещаше миризмата на бензин, а гласовете кръжаха и пърхаха в главата му като прилепи в призрачна кула. На лицето му бавно се появи усмивка; обърна тубата наопаки и разливайки бензин, затича по централната пътека от вестибюла към олтара като младоженец, който е закъснял за сватбата си и от вълнение изхвърля гореща течност, която е по-необходима за предстоящата брачна нощ.
Тичешком се върна във вестибюла, извади една-единствена клечка от джоба на ризата си, драсна я в ципа на дънките си, после я метна върху купчината опърпани книги с химни — точно попадение, бум!, а на следващия ден, вече на път към Поправителния център за момчета в Северна Индиана, мина покрай черните димящи греди на Методистката църква.
И ето ти го Карли Йейтс, опрян на светещото рекламно табло срещу „Жул-жул“, с неизменното Лъки, което виси в ъгъла на устата му; та Карли Йейтс крещи следната реплика, която за него означава едновременно поздрав, епитафия, сбогуване и приветствие:
— Ей, Боклукчията, не щеш ли да запалиш църква? Що не драсна клечката на ДАСКАЛОТО?
Беше на седемнайсет, когато го пратиха в затвора за малолетни, а когато навърши осемнайсет, го преместиха в щатския затвор и колко ли време остана там? Кой знае? Във всеки случай не и Боклукчията. В пандиза имаше хора, които бяха извършили много по-страшни неща — убийства, изнасилвания; един дори пръснал главата на някаква възрастна библиотекарка. Някои затворници искаха ла правят разни неща с него, други искаха той да им прави разни неща. Беше му все едно. Тия работи ставаха, щом изгасят лампите. Един плешив човек му беше казал, че го обича — „Обичам те, Доналд“ — а това определено е за предпочитане пред замерянето с камъни. Понякога си казваше: „Ех, да можех да стоя тук вечно…“ Но друг път му се присънваха резервоарите на ЧИЙРИ ОЙЛ и винаги сънуваше една оглушителна експлозия, последвана от други две, а звукът беше БУМ!… БУМ! БУМ! Огромни, оглушителни експлозии, които разкъсват ярката дневна светлина, огъват я, както ковашкият чук огъва тънката ламарина. Всички в града щяха да оставят работата си и да погледнат на север, към Гари, към трите резервоара, които се издигат на хоризонта като гигантски белосани кутии от кока-кола. Карли Йейтс сигурно тъкмо ще се опитва да продаде стар плимут на младо семейство с бебе и както ги убеждава в предимствата му, ще млъкне и ще се обърне. Безделниците в кръчмата на ОТул и в сладкарницата ще се стълпят навън, зарязвайки бирата и шоколадовите шейкове. В кафенето майка му ще застине за миг на касата. Новото момче в автомивката ще вдигне поглед от фаровете, които сапунисва, и ще погледне на север, както си е с гъба в ръка, а внушителният, страховит трясък ще натроши сякаш с чук крехкото ежедневие: БУМ! Такъв беше сънят му.