Личният аспект на проблема според Лари беше свързан с онова, което видяха в парка, когато се разхождаха вчера. На излизане Рита се смееше, бъбреше и беше весела, а на връщане вече беше почнала да се състарява.
На една пътека в парка видяха лудия, който предвещаваше идването на чудовищата — лежеше сред огромна локва от собствената си кръв. Около лявата му ръка, протегната настрани и вкочанена, бяха посипани разбитите на парчета стъкла от очилата му. Очевидно наистина се беше пръкнало някое чудовище. Мъжът беше почти накълцан на парчета. На Лари едва не му прилоша от гледката — човекът наподобяваше на игленик.
Рита изпадна в истерия и пищя ли, пищя. Когато накрая се успокои, настоя да го погребат. Така и направиха. А на връщане към апартамента тя се превърна в жената, която представляваше тази сутрин.
— Всичко е наред — каза той. — Само ме поопари. Кожата ми дори не е зачервена.
— Сега ще донеса мехлем. Имам в аптечката. — Запъти се натам, но Лари я сграбчи здраво за раменете и я накара да седне. Тя го погледна; около очите й имаше тъмни кръгове.
— Нищо подобно. Сега ще ядеш. Бъркани яйца, препечена филийка, кафе. Ще вземем карти и ще проучим как най-бързо можем да излезем от Манхатън. Ще трябва да вървим пеша, нали знаеш.
— Да… сигурно.
Лари тръгна към кухничката, защото не искаше повече да вижда безмълвния копнеж в очите й, и извади последните две яйца от хладилника. Счупи ги в една купа, изхвърли черупките в боклука, започна да разбива яйцата и попита:
— Къде искаш да отидем?
— Какво? Не знам…
— А в каква посока? — започваше да става нетърпелив. Прибави мляко към яйцата и отново сложи тигана на печката. — На север? Натам е Нова Англия. Или на юг? Макар да не виждам особен смисъл. Можем да отидем…
Сподавен плач. Обърна се — тя го гледаше с блеснали очи, кършейки ръце в скута си. Опитваше се да се контролира, но не успяваше.
— Какво има? — Той отиде при нея. — Какво ти става?
— Не мисля, че мога да ям — захлипа Рита. — Зная, че искаш… ще се опитам, но тази миризма…
Лари прекоси дневната, затвори стъклената врата, приплъзвайки я по металните релси, и я залости.
— Готово — меко каза той, надявайки се, че раздразнението от присъствието й не е много явно. — Така по-добре ли е?
— Да — грейнала отвърна Рита. — Много по-добре. Сега вече мога да се храня.
Младият мъж се върна в кухнята и разбърка яйцата, които вече вдигаха мехури. В чекмеджето с домакинските принадлежности намери ренде и настърга парче кашкавал; получи се малка купчинка, която поръси върху яйцата. Отзад Рита се размърда и миг по-късно в апартамента зазвуча Дебюси; за него тази музика беше прекалено лека и романтична. Той не обичаше лека класическа музика. Ако ще е гарга, да е рошава — слуша ли ви се класическа музика, пуснете си Бетховен, Вагнер или някой подобен на тях. Няма да си играем на дребно, я!
Най-небрежно го беше попитала как си изкарва прехраната., най-небрежно, с неудоволствие си мислеше Лари, по начина, по който питат хората, за които „прехраната“ никога не е представлявала проблем. „Бях рокпевец — беше отвърнал той, удивен колко безгрижно прозвуча миналото време. — Пеех ту с една, ту с друга група. От време на време записвах в студио.“ Тя кимна и с това разговорът приключи. Изобщо не му се разправяше за „Скъпа, де го твоят мъж?“ — това вече беше минало. Пропастта между онзи живот и този беше толкова огромна, че той още не я осъзнаваше напълно. В миналия живот бягаше от пласьор на наркотици; в настоящия беше в състояние да погребе човек насред Сентръл Парк и да приеме, че това е повече или по-малко в реда на нещата.
Сипа яйцата в чиния, направи чаша нескафе с много захар и сметана, както тя обичаше (макар той самият да поддържаше кредото на камионджиите: „Ако искаш сметана и захар, защо да поръчваш кафе?“), и ги отнесе на масата. Тя седеше върху една възглавница на пода със скръстени ръце и се взираше в касетофона. Дебюси се лееше от колоните като разтопено масло.