— О — тихо възкликна тя и по очите й Лари позна, че мисли за същото.
— Раницата ти не е много тежка, нали?
— О, не. В никакъв случай. Наистина.
— Е, обикновено стават все по-тежки, докато вървиш. Ако ти натежи, просто ми кажи и аз ще я понося.
— Ще се справя. — Рита се усмихна. Като тръгнаха отново, тя се огледа в двете посоки и рече: — Напускаме Ню Йорк.
— Да.
— Толкова се радвам. Чувствам се както… о, както когато бях малка. Баща ми понякога казваше: „Днес ще ходим на екскурзия.“ Помниш ли времето, когато си бил малък?
В отговор Лари се усмихна и си спомни вечерите, когато майка му обявяваше: „Онзи уестърн, дето искаш да го гледащ Лари, го дават в Крест. С Клинт Ийстууд е. Какво ще кажеш?“
— Мисля, че си спомням.
Тя се повдигна на пръсти и нагласи раницата на раменете му.
— Пътешествието започва. — После добави съвсем тихо — толкова тихо, че той не беше сигурен дали е чул правилно. — Пътят води все напред и все напред…
— Какво?
— Стихче от Толкин — „Властелинът на пръстените“. Винаги съм го смятала за нещо като врата към приключенията.
— Колкото по-малко приключения, толкова по-добре — отвърна Лари и с нежелание си помисли, че я разбира, и то прекалено добре.
Тя продължаваше да гледа улицата. Кръстовището приличаше на тесен каньон сред високите каменни стени и проблясващите под слънцето прозорци от термостъкло; задръстването продължаваше с километри. Сякаш на хората в цял Ню Йорк им бе хрумнало едновременно да паркират колите си на улицата.
— Била съм на Бермудските острови, в Англия, в Ямайка, в Монреал, в Сайгон и в Москва. Но не съм ходила на екскурзия, откакто бях момиченце и татко ни водеше със сестра ми Бес в зоологическата градина. Да вървим, Лари.
Лари Ъндърууд запомни за цял живот тази разходка по Манхатънските улици. Улови се, че мисли за стихчето от Толкин; до известна степен Рита имаше право да го цитира — Толкин, с неговите митични страни, уловени в обектива на времето и на развинтената, екзалтирана фантазия, населени с елфи, енти, троли и орки. В Ню Йорк нямаше ни едно такова същество, но толкова неща се бяха променили, толкова неща бяха излезли от релси, че просто бе невъзможно човек да не мисли за фантастика. Някакъв мъж висеше на улична лампа на ъгъла на Пето и Четиридесет и четвърто Авеню — точно след парка, в някога задръстения от хора квартал с банки и учреждения, а на врата му висеше надпис, състоящ се от една-единствена дума: „ЛУТЕР“. Върху капака на шестоъгълна кофа за боклук лежеше котка с малките си, даваше им да бозаят и се приличаше на късното утринно слънце. По улицата се разхождаше млад мъж с чанта, ухилен до уши, който каза на Лари, че дава милион долара, за да прекара петнайсет минути с жената. Предполагаше се, че милионът е в чантата. Лари свали пушката от рамо и му каза да набута милиона си на едно място.
— Добре бе, приятелю. Само не я насочвай срещу мен, разбираш ли? Не можеш да ме виниш, че си опитвам късмета. Приятен ден. Не се впрягай.
Малко след това стигнаха до ъгъла на Пето и Трийсет и девето Авеню (Рита, обзета от някакво истерично чувство за хумор, държеше да нарича мъжа, когото срещнаха, Джон Биърсфорд Типтън — на Лари името нищо не му говореше). Вече беше почти пладне и той предложи да обядват. На ъгъла имаше магазин за деликатеси, но когато бутна вратата, отвътре ги лъхна миризма на развалено месо и Рита се отказа.
— По-добре да не влизам, ако държа да не изгубя апетит — извини се тя.
Лари предполагаше, че вътре могат да се открият и по-трайни неща — салами, колбаси „Пеперони“ или нещо подобно — но след като налетяха на оня тип „Джон Биърсфорд Типтон“ четири пресечки по-назад, не му се щеше да оставя Рита сама дори за няколкото минути, които ще му бъдат необходими, за да влезе в магазина и да провери. На половин пресечка в западна посока намериха пейка и хапнаха сушени плодове и сушен бекон. Приключиха обяда с бисквити „Риц“, намазани със сирене, и термос ледено кафе.
— Този път наистина бях гладна — гордо обяви Рита.
Той се усмихна поуспокоен. Достатъчно е да се прави нещо, да се предприемат позитивни действия и всичко е наред.
Бе се опитал да я убеди, че ще се почувства по-добре, като напуснат Ню Йорк. Тогава го изрече просто за да каже нещо. Но сега, усещайки как духът му се повдига, му се струваше, че е бил прав. Да стоиш в Ню Йорк беше все едно да си в гробище, където мъртвите блуждаят. Може би Рита отново ще стане каквато беше първия ден, в парка. Щяха да стигнат до Мейн по второстепенните пътища и да се настанят в някоя богаташка вила. Сега ще се отправят на север, а през септември-октомври — по на юг. В Бутбей Харбър през лятото, в Кий Бискейн през зимата. Там има хубава ледена пързалка. Погълнат от мислите си, Лари нарами пушката, която бе настоял да вземат, и не забеляза болката, изписана по лицето на Рита.