„Добре де — рече си той. — Добре де, добре де, добре де, вече се реших.“
Сетне влезе в тунела.
Вътре беше много по-тъмно, отколкото очакваше. Отначало отзад проникваше бледа светлина — виждаха се още коли, наблъскани плътно една до друга (сигурно е било кофти да се умре тук; лепкавите пръсти на клаустрофобията започваха бавно и нежно да обгръщат главата му; първо го галеха, после запритискаха слепоочията му все по-силно, да, било е наистина много гадно, адски противно), и зеленикавите плочки, с които бяха облицовани извиващите се в арка стени. Пешеходната пътека беше отдясно и се губеше напред в тъмнината. Отляво, през около сто метра, се издигаха подпорни колони.
Някакъв знак го съветваше: „НЕ СМЕНЯЙТЕ ПЛАТНАТА“.
Флуоресцентните лампи на тавана не светеха, а от стените се взираха празните стъклени очи на камерите за наблюдение на тунела. Докато се двоумеше пред първия дълъг и остър завой надясно, светлината отслабваше все повече и повече, докато накрая се виждаха вече само приглушените отблясъци на никелирани повърхности. След това се стопи напълно.
Лари прерови джобовете си, търсейки запалката; намери я и я запали. Светлинката беше безкрайно слаба и по-скоро усилваше неспокойствието му, отколкото да го разсее. Дори най-силният възможен пламък образуваше светъл кръг с диаметър едва два метра.
Прибра я в джоба си и продължи да върви, опирайки ръка в мантинелата. Тук, вътре, също имаше ехо, което го притесняваше дори повече от онова навън. То му създаваше усещането, че отзад има някой… който го дебне. На няколко пъти спира с вирната глава и с широко отворени (но незрящи) очи ла се вслушва в заглъхващото ехо. Започна да влачи крака, без да отлепва пети от циментовата настилка, та стъпките му да не отекват.
След известно време пак спря и освети часовника си с помощта на запалката. Беше четири и двайсет, но не беше много сигурен точно какво означава това. В тази тъмница времето като че ли беше лишено от смисъл. Както и разстоянието, пак по същата причина; всъщност колко е дълъг тунелът „Линкълн“? Километър? Два? Три? В никакъв случай не и три, тъй като минава под река Хъдзън. Да речем километър и половина. Но в такъв случай трябваше вече да е излязъл от другата страна. Ако човек извървява средно по шест километра в час, то километър и половина се изминават за четвърт час, което значи, че вече е седял в тази воняща дупка цели пет минути по-дълго.
— Вървя много по-бавно от обикновено — рече си той и подскочи при звука на собствения си глас. Запалката падна от ръката му и изтрополи на земята. Ехото отговори, придавайки на гласа му заплашително веселяшкия тон на луд човек, който сякаш се приближаваше: — … го по-бавно… авно… авно…
— Исусе — промърмори Лари, а ехото отвърна шепнешком: — усе… усе… усе…
Прекара ръка по лицето си, опитвайки се да надвие паниката и желанието да престане да разсъждава и да тича слепешката напред. Но вместо това коленичи (коленете му се удариха в настилката така, сякаш гръмна пистолет, което пак го стресна) и започна да изследва миниатюрната топография на пътеката — вдлъбнатини по цимента, цигарен фас, смачкан станиол; накрая откри и своя „Бик“. Вътрешно възкликна облекчено, здраво сграбчи запалката, изправи се и продължи да върви.
Тъкмо започваше да се овладява, когато кракът му се удари в нещо твърдо, което отказваше да помръдне. Поемайки въздух, изпищя негласно и отстъпи две крачки назад. Закрепи се на крака, извади запалката от джоба си и светна. Ръката му се тресеше и пламъкът танцуваше лудешки.
Беше настъпил ръката на войник. Мъртвецът седеше, опрял гръб в стената на тунела, с проснати насред пътеката крака — зловещ пазач, оставен тук да препречва пътя. Изцъклените му очи се взираха в Лари. Устните бяха оголили зъбите му и той сякаш се хилеше. От гърлото му стърчеше автоматичен нож.
Запалката започваше да загрява. Лари я изгаси. Облизвайки устни, се вкопчи в железния парапет и се насили да тръгне напред, докато кракът му срещна отново ръката на войника. Направи смешна широка крачка и го прескочи; обзе го някаква кошмарна сигурност. Ей сега ще чуе как ботушите на войника проскърцват, той ще се пресегне и ще сграбчи крака му с ледената си ръка.
Препъвайки се, Лари затича, но измина само десетина крачки — наложи си да спре, защото знаеше, че ако продължи да тича, паниката ще го надвие, той ще се заблъска сляпо насам-натам, преследван от цял взвод ужасяващи, ечащи стъпки.
Когато реши, че вече се е взел в ръце, отново тръгна. Сега беше още по-зле — пръстите неволно се свиваха в обувките му, сякаш се страхуваха, че всеки миг може пак да се сблъскат с проснато насред пътеката тяло… и не след дълго се случи точно това.