Лари затича, препъвайки се в меката, но неподатлива преграда от тела; от време на време едва не падаше, но продължаваше, без да изпуска нито за миг металния парапет.
Тичайки, ритна нещо слузесто. Разнесе се миризма на мърша, но той почти не й обърна внимание. Продължи напред, задъхвайки се.
Изведнъж от тъмнината зад гърба му се надигна писък, който го смрази на място. Беше нещастен, отчаян писък, граничещ с лудостта:
— Лари! О, Лари, за Бога…
Рита Блейкмур.
Обърна се. Писъкът бе преминал в плач, истеричен плач, който ечеше в целия тунел. Вече почти откачил, в първия миг Лари реши да я изостави и да продължи. Така или иначе сама ще намери пътя, защо пак да се нагърбва с излишни грижи? После се взе в ръце и извика:
— Рита! Не мърдай! Чуваш ли ме?
Плачът продължаваше.
Лари се запрепъва назад през труповете с изкривено от погнуса лице, опитвайки се да не диша. После затича към нея, без да знае колко далеч се намира, защото ехото изкривяваше всичко. Най-накрая едва не падна върху жената.
— Лари! — Тя се хвърли към него и така силно го сграбчи за врата, че едва не го удуши. Усещаше как сърцето й бие лудо под блузата, сякаш щеше да се пръсне.
— Лари, Лари, не ме оставяй сама тук, не ме оставяй сама в тъмното…
— Няма. — Прегърна я силно. — Нараних ли те? Аз… аз прострелях ли те?
— Не… усетих свистенето… един куршум прелетя толкова близо, че усетих свистенето… и парчета… може би парчета от плочки… по лицето… одраскаха ме по лицето…
— Боже мили, Рита, не знаех. Направо превъртам тук, в тъмното. А и си загубих запалката… трябваше да се обадиш. Можех да те убия.
Изведнъж осъзна реалната възможност това да се бе случило.
— Можех да те убия — повтори той, зашеметен от откритието.
— Не бях сигурна, че си ти. Когато се спусна по алеята към входа на тунела, влязох в един блок. А ти се върна и започна да викаш… и аз за малко… но не можах… а после, като заваля дъждът, се появиха двама мъже… Мисля, че търсеха нас… или поне мен. Така че останах там, а когато си тръгнаха, реших, че не са си отишли, че се крият и чакат да се появя, така че не посмях да изляза, докато започнах да си мисля, че вече си от другата страна и никога повече няма да те видя… и значи аз… аз… Лари, няма да ме оставиш, нали? Няма да си отидеш?
— Няма.
— Не бях права, онова, което ти казах, не е вярно, трябваше да ти кажа за сандалите, тоест за обувките, ще се храня, когато ти ми казваш… ще… ще… ооооооуууууу…
— Шшт — каза Лари, прегръщайки я. — Сега всичко е наред. Всичко е наред.
Но в същото време си представяше как стреля по нея в сляпа паника и мислеше колко лесно някой от куршумите е можел да размаже ръката й или да изкара стомаха й навън. Изведнъж стомахът го сви и зъбите му загракаха.
— Ще продължим напред, когато си готова да вървиш. Не бързай.
— Там имаше някакъв човек… мисля, че беше човек… стъпих върху него, Лари. — Той чу как Рита преглътна. — Едва не изпищях, но се въздържах, защото мислех, че пред мен не вървиш ти, а някой от онези двама мъже. А когато изкрещи ехото… не можах да позная ти ли си… или… или…
— По-нататък има още мъртви хора. Ще можеш ли да се справиш?
— Ако си с мен — да. Моля те… ако си с мен.
— Ще бъда.
— Тогава да вървим. Искам да се махна оттук. — Тя потрепери конвулсивно и се сгуши в него. — Не съм искала нищо така силно.
Лари потърси лицето й и я целуна — първо носа, после очите, после устните.
— Благодаря ти — простичко изрече той, без изобщо да знае какво иска да каже. — Благодаря ти. Благодаря ти.
— Благодаря и на теб — повтори и Рита. — О, мили Лари. Няма да ме изоставиш, нали?
— Не, няма. Кажи ми, когато си готова за тръгване, Рита, и ще вървим заедно.
Така и направиха.
Прегазиха телата, прегърнали се през врата като пияници, които се прибират от кварталната кръчма. След това обаче отново ги очакваше препятствие. Невъзможно беше да видят какво е, но след като го опипа, Рита каза, че може би е легло, изправено на едната страна. С общи усилия успяха да го прекатурят през парапета. То се разби долу, върху покрива на някоя кола, със страхотен, ечащ трясък, който ги накара да подскочат и двамата и да се вкопчат един в друг. На пътеката — очевидно прикрити зад леглото — лежаха още три трупа; Лари предположи, че това са войниците, застреляли еврейското семейство. Прегазиха и тях и продължиха по-нататък.