— Харолд?
И видя, че е облян в сълзи.
— Ъ! — възкликна младежът, по-точно изцвъртя.
Беше го стреснала — сякаш го изтръгна от някакъв негов свят; за миг тя се ужаси да не би дебелакът да получи инфаркт от напрежение и уплаха.
Той затича към къщата през купчинките трева и макар в момента това съвсем да не беше важно, Франи забеляза как в горещия летен се разнася ароматът на окосена трева. След миг се запъти след младежа.
— Харолд, какво се е случило?
Той изтича по стъпалата към верандата, като ги вземаше през едно. Задната врата се отвори, Харолд влетя в къщата и вратата се затръшна след него с оглушителен трясък. В последвалата тишина една сврака закрещя пронизително, а в храсталаците зад зида се разшумяха някакви животинки.
Косачката стоеше захвърлена сред недоокосената ливада, недалеч от беседката, където едно време с Ейми, вирнали елегантно малките си пръстчета, бяха пили чай с лед в кукленски чашки.
Франи поспря нерешително, но накрая все пак се доближи до вратата и почука. Никакъв отговор, но отвътре долиташе плачът на Харолд.
— Харолд?
Пак никакъв отговор. Плачът продължаваше.
Франи влезе в задното антре на къщата, където беше тъмно, хладно и ухаеше приятно — отляво се намираше килерът на госпожа Лодър; откакто се помнеше, тук все така се разнасяше ароматът на изсушени ябълки и канела, сякаш вътре се криеха сладкиши, които мечтаеха да бъдат опечени.
— Харолд?
Прекоси антрето и се насочи към кухнята — Харолд беше там и седеше до масата. Бе заровил пръсти в косата си, а позеленелите му от тревата крака изпъкваха на фона на избелелия линолеум, който госпожа Лодър бе успяла да опази без нито едно петънце.
— Харолд, какво има?
— Махай се! — през сълзи изпищя той. — Махай се, аз изобщо не ти харесвам!
— Не е вярно, харесваш ми. Ти си симпатяга. Може би не си прекрасен, но наистина не си ми неприятен. — Франи замлъкна за миг. — Всъщност при така създалите се обстоятелства и всичко останало дори мога да кажа, че точно в този миг ти си един от хората, които най-много обичам на света.
Тези думи като че ли го разстроиха още повече.
— Имаш ли нещо за пиене?
— Чай — отвърна той.
После подсмъркна, избърса носа си и добави, без да отмества поглед от масата:
— Топъл е.
— Естествено, че е топъл. От градската помпа ли взе вода?
Както в много други градчета в Огънкуит все още имаше общинска помпа зад хълма, макар че в последните четирийсет години почти никой не я използваше и по-скоро я смятаха за старинна забележителност. Туристите понякога я снимаха. „Това е градската помпа в малкия крайморски град, където прекарахме отпуската. О, не е ли прекрасна!“
— Да.
Франи наля по една чаша и седна. „Трябва да го пием в беседката — помисли тя. — Да отпиваме от чашите, вирнали жалките си пръстчета.“
— Харолд, случило ли се е нещо?
Той се изсмя неестествено и истерично, после грабна чашата и несръчно я изля в устата си. Пресуши я до дъно и я остави на масата.
— Дали се е случили нещо? Какво може да се е случило?
— Ами нещо конкретно?
Франи отпи от чая и едва се въздържа да не направи гримаса. Не беше толкова топъл, Харолд сигурно е налял водата съвсем скоро, но беше забравил да сложи захар.
Той най-сетне я погледна — все още хълцаше и по лицето му се стичаха сълзи.
— Искам мама — простичко каза той.
— О, Харолд…
— Когато се случи, когато тя умря, си помислих: „Е, не беше чак толкова страшно.“
Стиснал чашата си, младежът я гледаше с такъв съсредоточен и обезумял поглед, от който я побиха тръпки.
— Зная колко ужасно ти звучи това. Но никога не съм предполагал как точно ще приема смъртта им. Аз съм чувствителен човек. Затова и толкова ме преследваха ония кретени от къщата на ужасите, която старейшините на града са сметнали за необходимо да нарекат гимназия. Мислех, че сигурно ще полудея от мъка, когато си отидат, или най-малкото, че ще легна болен за една година… мислех, че вътрешното ми слънце, тъй да се каже, ще… ще… и когато това се случи, майка ми… Ейми… баща ми… си рекох: „Е, не беше чак толкова страшно.“ Аа.. те…
Удари с юмрук по масата и тя се отмести.
— Чувствам се безпомощен! — изпищя той. — Винаги съм умеел да изразявам мислите си! Задачата на писателя е да вае с езика, да навлиза колкото се може по-навътре в нещата, а сега не мога да обясня как се чувствам!
— Харолд, недей. Зная как се чувстваш.