Слисан, Харолд се втренчи в нея.
— Знаеш…
После поклати глава.
— Не. Няма начин.
— Помниш ли, когато дойде вкъщи? Когато копаех гроба? Почти бях превъртяла. Забравях какво правя. Опитах се да си изпържа картофи и едва не подпалих къщата. Тъй че ако косенето те успокоява — добре. Само че ще изгориш, ако ходиш само по бански. Кожата ти вече се е зачервила — строго добави тя, гледайки раменете му. От учтивост пийна още малко от отвратителния чай.
Харолд изтри влажните си устни.
— Всъщност никога не съм ги обичал, но смятах, че човек така или иначе страда в подобни случаи. Както уринираш, когато пикочният ти мехур е пълен. Прието е, че човек много страда, когато починат близки хора.
Тя кимна — сравнението беше странно, но уместно.
— Майка ми винаги е била запленена от Ейми. Беше й приятелка — продължи той, по детски жалостиво и може би малко преувеличавайки, макар да не го осъзнаваше. — А баща си ненавиждах.
За Фран това бе обяснимо. Брад Лодър беше огромен, як мъж и работеше като бригадир във фабриката за вълнени платове в Кенъбанк. Сигурно не бе имал почти никаква представа какво да прави с дебелия, странен син, плод на собственото му семе.
— Веднъж ме извика — продължи Харолд — и ме попита дали съм обратен. Точно така се изрази. Толкова се уплаших, че се разплаках, а той ме удари през лицето и каза, че ако вечно ще бъда такова проклето бебе, по-добре да изчезвам от тоя град. А Ейми… мисля, че няма да сгреша, ако кажа, че тя и пет пари не даваше. Само дето се срамуваше от мен, когато водеше приятели вкъщи. Отнасяше се към мен като към разхвърляна стая.
С усилие на волята Франи допи чая си.
— Та когато вече ги нямаше, не се чувствах нито много щастлив, нито много нещастен, просто смятах, че греша. Казах си: „Мъката не е като колянов рефлекс.“ Но съвсем се обърках. С всеки изминат ден ми липсваха все повече и повече. Най-вече майка ми. Да можех само да я видя… много често я нямаше, точно когато исках да съм до нея… имах нужда от нея… беше прекалено заета да прави разни работи за Ейми или с Ейми, но все пак никога не се е държала лошо с мен. И тази сутрин, като се замислих, си рекох: „Ще окося ливадата. Така няма да мисля.“ Но не се получи. Започнах да кося все по-бързо и по-бърза., сякаш можех да надбягам мислите си… и тогава., май ти дойде. Толкова откачен ли изглеждах, колкото се чувствам, Фран?
Тя се пресегна през масата и докосна ръката му.
— В начина, по който се чувстваш, няма нищо откачено, Харолд.
— Сигурна ли си?
Той отново се взираше в нея с разширени по детски очи.
— Да.
— Ще ми бъдеш ли приятел?
— Да.
— Слава Богу — каза Харолд. — Слава Богу за това.
Ръката му се потеше в нейната. В мига, в който Франи си го помисли, той сякаш го усети и я отдръпна с нежелание, сетне кратко попита:
— Искаш ли още чай?
Франи се усмихна и дипломатично отвърна:
— Може би по-късно.
Отидоха на пикник в парка — за обяд приготвиха сандвичи с фъстъчено масло и желирано говеждо, сладкиши и по една голяма бутилка кока-кола за всеки. Изстудена в езерото с патиците, напитката беше чудесна.
— От известно време си мисля какво ще правя оттук нататък — каза Харолд. — Искаш ли това парче сладкиш?
— Не, преядох.
Той изгълта нейния сладкиш на една хапка. „Закъснелите му угризения не са се отразили на апетита му“ — отбеляза наум Франи, но после си каза, че е подло да мисли така, и го попита:
— И какво смяташ да правиш?
— Реших да отида във Върмонт — смутолеви той. — Искаш ли да дойдеш с мен?
— Защо точно във Върмонт?
— Там има правителствен епидемиологичен център — в някакъв град, наречен Стовингтън. Не е голям колкото центъра в Атланта, но със сигурност е много по-близо. Мислех си, че ако са останали живи учени, които да се занимават с този грип, повечето от тях ще бъдат там.
— А защо смяташ, че и те вече не са мъртви?
— Е, твърде е възможно — хладно отвърна младежът. — Но в институти като Стовингтън, където се занимават с такива заразни заболявания, знаят и какви мерки да взимат. А ако все още функционират, предполагам, че търсят хора точно като нас. Хора, които не са се разболели.
— Откъде знаеш всичко това, Харолд?
Франи го гледаше с неприкрито възхищение и той се изчерви от удоволствие.
— Следя пресата. Тази информация не е секретна. Какво мислиш, Фран?
Тя смяташе, че идеята е чудесна. Отговаряше на все още болезнената необходимост от някакъв ред и власт. Веднага забрави възможността хората, които работят в подобен център, също да са заразени от грипа. Ще отидат в Стовингтън, там ще ги приемат, ще ги изследват и от изследванията непременно ще изскочи някакво разминаване, някаква разлика между тях и всички други хора, които се разболяха и умряха. И през ум не й мина да си зададе въпроса, дали вече изобщо има смисъл от ваксина.