— Мисля, че трябва да намерим пътен атлас и да проучим как най-бързо можем да стигнем дотам — каза тя.
Лицето му грейна. За миг й се стори, че ще я целуне в този едничък кратък миг на просветление, и навярно не би се отдръпнала, но мигът отлетя. После не съжаляваше.
Съдейки по атласа, където разстоянията изглеждаха така, сякаш могат да се измерят и с пръст, всичко им се струваше много лесно. По шосе № 1 до междущатско шосе № 95, по междущатско шосе № 95 до федерално шосе № 302 и все по него на север, покрай градовете, разположени край езерата в северната част на Мейн, през Ню Хампшир и до Върмонт. Стовингтън се намираше само на четирийсет и пет километра от Бар, докъдето може да се стигне по щатско шосе № 61 и по междущатско шосе № 89.
— Какво е общото разстояние? — попита Франи. Харолд взе линийка, премери разстоянието, сравни го с мащаба и тъжно обяви:
— Няма да повярваш.
— Колко е? Сто и шейсет километра?
— Повече от четиристотин и петдесет.
— О, Боже! — възкликна тя. — Имала съм съвсем погрешна представа. Някъде четох, че човек може да пресече пеша повечето щати в Нова Англия само за един ден.
Това е загадка — поучително произнесе Харолд. — Възможно е да се мине през четири щата — Кънектикът, Роуд Айлънд, Масачузетс и само да се пресече границата на Върмонт — за двадесет и четири часа, ако го направиш както трябва, но то е все едно да разплетеш моряшки възел — лесно е, ако знаеш как става, в противен случай нямаш никакъв шанс.
— Това пък откъде го знаеш? — Фран се засмя учудено.
— От книгата на Гинес — важно отвърна той, — известна още под името „Справочник на Огънкуитската гимназия“. Всъщност си мислех да използваме велосипеди. Или… още по-добре — мотоциклети.
— Харолд — без капчица присмех каза Франи, — ти си гениален.
Младежът се покашля и отново се изчерви от удоволствие.
— Ако тръгнем с велосипеди утре сутринта, можем да стигнем до Уелс. Там има представителство на Хонда… умееш ли да караш мотоциклет, Фран?
— Мога да се науча, ако в началото караме бавно.
— О, мисля, че би било много неразумно да се кара бързо — сериозно отвърна Харолд. — Човек никога не знае кога след завой ще налети на три коли, наблъскани една в друга.
— Абсолютно си прав. Но защо да чакаме до утре? Защо не тръгнем днес?
— Ами вече минава два и половина. Не можем да стигнем по-далеч от Уелс, а и трябва да се екипираме. По-лесно ще ни бъде да се снабдим с всичко тук, в Огънкуит, защото знаем къде какво има. А освен това ще ни е необходимо и оръжие.
Странно. Веднага щом Харолд спомена за оръжия, Франи се сети за бебето.
— Защо са ни?
Той я стрелна с поглед, а после наведе очи. Нагоре по врата му плъзна червенина.
— Защото вече няма полиция и съдилища, а ти си жена, при това хубава, и някои хора…, някои мъже… може би няма да се държат… съвсем кавалерски. Ето защо.
Червенината толкова се гъсти, че вече биеше на мораво, Той мисли за изнасилване — рече си Франи. — Изнасилване. Едва ли ще пожелаят да ме изнасилят, нали съм бременна. Но никой не знае, дори и Харолд. А дори да кажеш на насилника: „Моля ви да не го правите, защото съм бременна?“, нима можеш да очакваш той да ти отвърне: „Божке, извинявайте, госпойце, ще ида да чукна някое друго мумиче“?
— Добре — каза тя. — И оръжия. Но все пак днес можем да стигнем до Уелс.
— Има още нещо, което трябва да свърша тук — отвърна Харолд.
В куполовидното таванско помещение в хамбара на Моузес Ричардсън беше толкова горещо, че сякаш всеки миг всичко наоколо щеше да се разтопи. Докато се изкачиха до сеновала, Франи се поизпоти, но когато се закатериха по разклатената стълба до самия купол, блузата й потъмня от стичащата се като река пот, която се събираше между гърдите й .
— Наистина ли смяташ, че е необходимо, Харолд?
— Не зная.
Той носеше кофа бяла боя и все още опакована широка четка.
— Във всеки случай хамбарът е обърнат към федерално шосе № 1 и вероятността оттам да дойдат хора е най-голяма. Поне няма да навреди.
— Ще ти навреди на теб, ако паднеш и си изпотрошиш костите.
От горещината я заболя глава, а изпитата на обяд кока-кола се кламбуркаше в стомаха й по особено неприятен начин.
— Всъщност ще бъде краят ти.
— Няма да падна — нервно каза Харолд. После я погледна. — Фран, изглеждаш зле.
— От горещината е — немощно промълви тя.
— Тогава слез, за Бога. Полегни под някое дърво. Наблюдавай как човекът-муха ще изпълни своя смъртоносен номер върху отвесния като скала покрив на хамбара на Моузес Ричардсън.